Джон Кутзее - Позор

Тя полага глава на ръцете си; раменете й щръкват, сякаш се предава.

Завладява го отново същото чувство: апатия, безразличие, но и безтегловност, сякаш нещо го е прояло отвътре, останала е само празната черупка на сърцето му. Как, мисли си той, как да намериш думи в такова състояние, как да извлечеш музиката, която ще възкреси мъртвите?

Седнала на тротоара на някакви си пет метра от тях, една жена по чехли и опърпана рокля ги фиксира яростно. Той обвива покровителствено раменете на Луси с ръка. „Дъщеря ми — мисли той, — скъпоценната ми дъщеря. Писано ми е да я насочвам. След време тя ще насочва пък мен.“

Способна ли е тя да надушва мисли?

На връщане шофира той. За негова изненада, на половината на пътя Луси проговаря.

— Толкова беше лично. Беше извършено с такава лична омраза. Това ме зашемети повече от всичко. Останалото… се очакваше. Но защо ме мразеха така? В живота си не съм ги виждала.

Той чака, но за момента не чува нищо повече.

— Чрез тях се прояви историята — дръзва той накрая. — История, пълна с несправедливост. Ако ти помага, приеми го от тази гледна точка. Може да ти се е сторило лично отношение, но не е било. Наследство от прадедите.

— От това не ми става по-леко. Шокът просто не може да премине. Искам да кажа шокът, че те мразят. Когато го правят.

„Когато го правят.“ Дали има предвид това, което и той?

— Още ли се боиш?

— Да.

— Боиш се, че ще се върнат?

— Да.

— Ти смяташе, че ако не повдигнеш обвинения срещу тях, те няма да се върнат, така ли? Така ли си казваше?

— Не.

— Тогава какво?

Тя мълчи.

— Луси, нещата могат да бъдат толкова прости. Затвори кучкарника. Направи го веднага. Заключи къщата, плати на Пьетрус да я охранява. Махни се оттук за шест месеца или за година, докато положението в страната се оправи. Иди в чужбина. Иди в Холандия. Ще ти поема разноските. Като се върнеш, ще видиш как стоят нещата, ще започнеш отначало.

— Ако си замина сега, Давид, няма да се върна. Благодаря ти за предложението, но няма да стане. Всичко, което би ми предложил, съм го обмисляла хиляди пъти.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Не знам. Но каквото и да реша, искам да го реша сама, без да ме притесняват. Има неща, които не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Първо на първо, не разбираш какво ми се случи в онзи ден. Тревожиш се за мен, което ценя, смяташ, че ме разбираш, но в крайна сметка не ме разбираш. Защото не можеш.

Той намалява и отбива от пътя.

— Недей. Не тук. Това е лош участък, много е рисковано да спираме.

Той ускорява.

— Точно обратното, твърде добре разбирам. Ще произнеса думата, която досега избягвахме. Ти беше изнасилена. Многократно. От трима мъже.

— И?

— Бояла си се за живота си. Бояла си се, че след като те използват, ще те убият. Ще се отърват от теб. Защото за тях си нищо.

— И? — гласът й е спаднал до шепот.

— А аз не сторих нищо. Не те спасих.

Това е собствената му изповед.

Тя нетърпеливо бръсва въздуха с ръка.

— Не вини себе си, Давид. Не можеше да се очаква да ме спасиш. Ако бяха дошли седмица по-рано, щях да бъда сама в къщата. Но си прав, аз нищо не означавах за тях, нищо. Усещах го.

Мълчание.

— Мисля, че са го вършили и преди — подема тя, вече с укрепнал глас. — Поне двамата по-стари мъже. Мисля, че са преди всичко изнасилвачи. Кражбите бяха просто случайни. Странични. Мисля, че работата им е да изнасилват.

— И смяташ, че ще се върнат?

— Смятам, че съм в тяхната територия. Белязали са ме. Ще се върнат за мен.

— Именно заради това не можеш да останеш.

— Защо не?

— Защото така ги каниш да се върнат.

Тя размишлява дълго, преди да отговори:

— Не може ли това да се погледне и от друга страна, Давид? Ами ако… ами ако онова е било цената, която е трябвало да заплатя, за да остана? Може би те така разсъждават; може би и аз трябва така да разсъждавам. Те смятат, че им дължа нещо. Схващат се като бирници, като данъчни. От къде на къде ще ми се позволява да живея тук безплатно? Може би така си казват.

— Убеден съм, че си казват много неща. Заинтересовани са да си съчиняват оправдания. Но вярвай на чувствата си. Казваш, че у тях си усетила само омраза.

— Омраза… Когато става дума за мъже и за секс, Давид, вече нищо не ме изненадва. Може би омразата към жената, с която правят секс, възбужда мъжете още повече. Ти си мъж, би трябвало да знаеш. Когато правиш секс с непозната — когато я впримчиш, събориш, покриеш, натиснеш — нали малко прилича на убийство? Като да забиеш ножа; възбуждащо е и след това, като оставиш окървавеното тяло — не ти ли прилича на убийство, за което избягваш възмездието?