Джон Кутзее - Позор

— Никога не си ми разказвал за първата си съпруга — казва Бев Шо. — Нито Луси говори за нея.

— Лусината майка беше холандка. Луси сигурно ти е казала. Евелина. Еви. След развода се върна в Холандия. По-късно се омъжи повторно. Луси не се спогоди с втория си баща. Поиска да се върне в Южноафриканската република.

— Значи е избрала теб.

— В известен смисъл. Избра и някаква среда, някакъв хоризонт. Сега се опитвам да я накарам да напусне и тях, да се махне, поне за известно време. Тя има роднини в Холандия, приятели. В Холандия може да не се живее ужасно интересно, но няма и кошмари.

— И?

Той свива рамене.

— Луси не е склонна да се вслушва в моите съвети, поне засега. Казва, че не съм добър наставник.

— Но ти си учител.

— По случайност. Преподаването никога не ми е било призвание. Във всеки случай никога не съм се опитвал да уча хората как да живеят. Навремето такива като мен ги наричаха „учени“. Пишех книги за вече умрели хора. Там ми беше интересно. Преподавах само, за да се прехранвам.

Тя го чака да продължи, но той не е в настроение.

Слънцето залязва, застудява. Не са се любили; всъщност престанали са да се преструват, че това, което правят заедно, е любене.

Във въображението му Байрон, сам на сцената, си поема дъх, за да запее. Скоро ще замине за Гърция. На трийсет и пет години е започнал да разбира ценността на живота.

„Sunt lacrimae rerum, et mentem mortalia tangent 7 7 „Това са сълзи за събития и смъртни неща, докосващи душата.“ (лат.) — Стих от „Енеида“ на римския поет Вергилий. — Б.ред. .“ Така ще пее Байрон, той е сигурен. Що се отнася до музиката, тя пърха нейде на хоризонта, но не се е появила още.

— Не се тревожи — казва Бев Шо. Главата й е на гърдите му; сигурно чува сърцето му, което бие в хекзаметри. — Двамата с Бил ще се грижим за нея. Ще посещаваме фермата често. Пък и Пьетрус. Пьетрус ще се грижи за нея.

— Както бащица.

— Да.

— Луси казва, че не мога вечно да й бъда баща. В своя живот не мога да си представя как няма да бъда неин баща.

Тя прокарва пръсти по остриганата му глава.

— Всичко ще бъде наред — прошепва. — Ще видиш.

Къщата е част от квартал, който, още като нов, преди петнайсетина-двайсет години, трябва да е бил доста мрачен, но оттогава е станал по-приветлив със затревените тротоари, с дърветата и с пълзящите растения, закриващи вибробетонните стени. Номер осем на „Ръстхолм крезънт“ има боядисана градинска порта и домофон.

Той натиска звънеца. Прозвучава младежки глас:

— Да?

— Търся господин Изаакс. Наричам се Лаури.

— Още не се е върнал.

— Кога го очаквате?

— Всеки момент.

Бръмчене; ключалката щраква; той разтваря градинската порта.

Пътечката води към входната врата, откъдето го наблюдава стройно момиче. То е облечено в училищна униформа: морскосиня туника, бели три четвърти чорапи, блузка с широка яка. Има очите на Мелани, изпъкналите скули на Мелани, тъмната коса на Мелани; ако съществува някаква разлика, тя е, че е по-красиво от Мелани. По-малката сестра, за която му говореше Мелани, чието име не може да си спомни в момента.

— Добър ден. Кога очаквате баща си?

— Часовете свършват в три, но той обикновено стои до по-късно. Няма нищо, можете да влезете.

Придържа вратата отворена пред него и когато той минава покрай нея, се притиска до стената. Яде парче кекс, което изящно държи с две пръстчета. По горната й устна има трохи. Инстинктивно му се прищява да посегне и да ги обърше; в същия миг споменът за сестра й го залива като гореща вълна. „Бог да ми е на помощ! Какво правя тук!“

— Заповядайте, седнете.

Той сяда. Мебелите блестят, стаята е потискащо спретната.

— Как се казваш? — пита той.

— Дезире.

Дезире… вярно, че беше Дезире. Мелани е първородната, неразгадаемата, след нея идва Дезире, желаната. Изкушават боговете, давайки й подобно име!

— Казвам се Давид Лаури — той я наблюдава внимателно, но не личи името да й е познато. — Аз съм от Кейптаун.

— Сестра ми е в Кейптаун. Тя е студентка.

Той кима. Не казва: „Познавам сестра ти, добре я познавам.“ Но си мисли: плодове от същото дърво, еднакви може би до най-интимните подробности. Но и различни: различно пулсира кръвта, различни са желанията на страстта. Двете в едно легло — кралско преживяване.

Той потреперва, поглежда часовника си.

— Знаеш ли какво, Дезире? Ще се опитам да намеря баща ти в училище, ако ми обясниш как да стигна дотам.

Училището е също като жилищния квартал: ниска сграда с тухлена фасада, стоманена арматура и азбестов покрив в прашния четириъгълник, ограден с бодлива тел. На единия пилон на входа пише „Средно училище“, а на другия „Ф. С. Мараис“.