Джон Кутзее - Позор

Училището пустее. Той се лута, докато вижда табела „Канцелария“. Вътре закръглена секретарка на средна възраст си лакира ноктите.

— Търся господин Изаакс.

— Господин Изаакс! — провиква се тя. — Имате посетител. — И се извръща към него: — Влизайте направо.

Изаакс понечва да се изправи иззад бюрото си, замръзва и го гледа объркано.

— Помните ли ме? Давид Лаури от Кейптаун.

— О! — казва Изаакс и отново сяда. Облечен е в същия широк за него костюм: вратът му изчезва в сакото, от което той поглежда като остроклюнеста птица, уловена в чувал. Прозорците са затворени, мирише на стар тютюнев дим.

— Ако не искате да говорите с мен, тръгвам си веднага — казва той.

— Не — отвръща Изаакс. — Седнете. Проверявам присъствията. Имате ли нещо против първо да свърша?

— Моля.

На бюрото е поставена снимка в рамка. От мястото си той не може да я види, но знае кой е на нея: Мелани и Дезире, зеницата на окото на татко си, с майката, която ги е родила.

— И тъй — казва Изаакс, като затваря и последния дневник. — На какво дължа удоволствието?

Той е очаквал да се вълнува, но открива, че е съвсем спокоен.

— След като Мелани подаде оплакването си, университетът направи официално разследване. В резултат подадох оставка. Не може да не ви е известна тази история.

Изаакс го гледа изпитателно и невъзмутимо.

— Оттогава не работя. Днес минавах през Джордж и реших да се отбия да поговоря с вас. Спомням си, че последната ни среща премина… разгорещено. Но исках да се отбия независимо от това и да ви кажа какво мисля.

Дотук всичко е вярно. Той наистина желае да каже какво мисли. Въпросът е какво точно мисли.

В ръката си Изаакс държи евтина химикалка. Прокарва пръсти по нея, обръща я, пак прекарва пръсти по нея, отново и отново — движение, по-скоро механично, отколкото нетърпеливо.

Той продължава.

— Вие знаете нейната версия за случилото се. Ако сте готов, искам да ви представя своята версия.

Всичко започна без умисъл от моя страна. Започна като приключение, едно от тези внезапни приключенийца, които си позволяват известен тип мъже, които си позволявам аз, благодарение на които още се чувствам млад. Извинете ме, че говоря така. Опитвам се да бъда откровен.

В случая с Мелани обаче се случи нещо неочаквано. Определям го като огън. Мелани запали у мен огън.

Той млъква. Химикалката продължава да танцува. „Едно от тези внезапни приключенийца.“ „Изместен тип мъже.“ Дали мъжът зад бюрото също има приключенийца? Колкото повече го наблюдава, толкова повече се съмнява. Не би се изненадал, ако Изаакс е някаква важна клечка в местната черква — я предстоятел, я клисар, какво беше клисар?

— Огън — че какво забележително има в това, ще кажете. Един огън угасва, драскате клечка кибрит и стъквате нов огън. И аз така си мислех. Но в древността хората са боготворели огъня. Не са били толкова лекомислени, че да оставят да угасне пламъкът, божественият пламък. Именно такъв огън запали у мен дъщеря ви. Не толкова силен, че да ме погълне, но достатъчно силен — истински огън.

Изгорял… изгорен… погълнат.

Химикалката е спряла да танцува.

— Господин Лаури — казва бащата на девойката и на лицето му се появява изкривена, болезнена усмивка. — Питам се какво, за Бога, сте замислили, че се появявате така в моето училище и ми разказвате басни…

— Извинявайте, безобразно е, знам. Няма да говоря вече. Всъщност това е всичко, което имах да кажа в самозащита. Как е Мелани?

— Щом питате, да ви кажа, че е добре. Обажда ни се всяка седмица. Ходи пак на лекции, дадоха й специално разрешение при тези обстоятелства — убеден съм, че ви е ясно. В свободното си време продължава да се занимава с театър и се проявява. Тъй че Мелани си е добре. Ами вие? Какви са плановете ви сега, като вече не упражнявате професията си?

— Аз самият имам дъщеря, сигурно ще ви е интересно да научите това. Тя е собственичка на ферма; планирам да прекарвам известно време при нея, като й помагам. Освен това имам да довършвам книга, определен род книга. С други думи, ще има с какво да си запълвам времето.

Той млъква. Изаакс го разглежда с внимание, което му се струва пронизително.

— И тъй — казва Изаакс тихо и думите се откъсват от устните му като въздишка: — „падението на властника“.

Падението? Да, падение имаше, няма спор. Но „властник“? Нима тази дума го характеризира? Той мисли за себе си като за невзрачна личност, която става още по-невзрачна. Исторически маргинална фигура.