Джон Кутзее - Позор

Колкото по-неотлъчно следва той графинята в нейния подземен свят, пеейки думите й вместо нея, тананикайки си мотивите й, толкова по-неотделимо от нея става, за негова изненада, глупавичкото дрънкане на детското банджо. Той без мъка се отказва от сочните арии, които е мечтал да й даде; оттам има само крачка, докато постави инструмента в ръцете й. Вместо да крачи по сцената, сега Тереза седи, взряна в блатата към портите на ада, залюляла мандолината, която озвучава лиричните й мечтания; отстрани дискретно трио (чело, флейта, фагот) в старинни кюлоти запълва антрактите или пестеливо коментира станзите.

Седнал на бюрото си, с изглед към обраслата градина, той се удивлява на уроците на малкото банджо. Преди шест месеца беше смятал, че собствената му призрачна роля в „Байрон в Италия“ ще бъда някъде между тази на Тереза и тази на Байрон, между жаждата да продължи лятото на страстното тяло и нежелания зов на дългия сън на забравата. Не е бил прав: привлича го в крайна сметка не еротичното, не елегичното, а комичното. В операта той няма да е нито Тереза, нито Байрон, нито дори някаква смесица от двамата: той ще бъде в самата музика, в равния, тенекиен звън на струните на банджото, в гласа, който се стреми да се изтръгне от смешния инструмент, но бива непрекъснато връщан обратно, подобно на риба, уловена на въдицата.

Значи това е изкуството, мисли си той, значи така действа изкуството. Колко странно! Колко обайващо!

Прекарва цели дни, запленен от Байрон и Тереза, поддържа се само с овесени ядки и силно кафе. Хладилникът е празен, леглото му — неоправено; листата, хвръкнали през счупения прозорец, се гонят по пода. Няма значение, мисли си той, нищо вече не е важно.

„От поетите научих любовта — пее Байрон в пресекливия си монотон, девет срички в ключ «ми», — но както открих, животът — хроматично слизане до «ла» — е нещо различно.“ „Плинк-пльонк-плюнк“ — пеят струните на банджото. „Защо, о защо говориш тъй?“ — пее Тереза в дълга укорна извивка. „Плинк-пльонк-плюнк“ — пеят струните.

Тя иска да я обичат, тая Тереза, търси безсмъртна любов, иска да я приравнят до Лаурите и Флорите на древността. Ами Байрон? Байрон ще е верен до смърт, но това е единственото му обещание. „Да бъдем свързани докрай, докато един от нас издъхне.“

„Любов моя“ — пее Тереза, докарвайки до кресчендо тлъстото едносрично английско местоимение, научено в леглото на поета. „Плинк!“ — откликват струните. Влюбена жена, заобиколена от любов; котка на покрива, виеща, сложни белтъчини, развихрили се в кръвта, разширяващи половите органи, причина за потни длани и прегракнал глас, докато душата се стреми да отнесе желанията си към небето. Именно затова са създадени Сорая и другите: да изсмучат сложните белтъчини от кръвта му, както се изсмуква змийска отрова, и да го оставят сух и с ясна мисъл. За свое нещастие, в бащиния си дом в Равена Тереза си няма никой, който да изсмуче отровата от нея. „Ела при мен, mio Byron — зове тя, — ела при мен, люби ме!“ А Байрон, прокуден от живота, блед като призрак, откликва присмехулно: „Остави ме, остави ме, остави ме на мира!“

Преди години, когато живееше в Италия, той отиде в същата гора между Равена и Адриатическото крайбрежие, където век и половина преди това са ходили на езда Байрон и Тереза. Там някъде, между дърветата, трябва да е било мястото, на което англичанинът за първи път вдигнал полите на осемнайсетгодишната магьосница, невяста на друг мъж. Той би могъл да отлети за Венеция още утре, да хване влака до Равена, да премине през заличените конски дири, да мине край самото място. Той измисля музиката (или музиката го измисля), но не измисля историята. Именно върху тези борови иглички Байрон е обладал своята Тереза, „плаха като газела“, както я нарича, ровейки в дрехите й, зацапвайки с пясък бельото й (конете чакат неподвижни, безразлични) и от тази случка се е родила страстта, която е карала Тереза да вие срещу луната през целия свой живот в треска, която и него е карала да вие, както той си е знаел.

Тереза повежда; той я следва страница след страница. След това един ден от тъмата се появява друг глас, който не е чувал дотогава и не е искал да чуе. От думите става ясно, че това е гласът на Байроновата дъщеря Алегра; но откъде вътре в него идва този глас? „Защо ме изостави? Ела и ме вземи! — зове Алегра, Тъй горещо, тъй горещо, тъй горещо!“ — оплаква се тя в собствен ритъм, който настоятелно прекъсва гласовете на влюбените.

Няма отговор на ненавременния зов на петгодишната. Неприятна, необичана, непогледната от знаменития си баща, тя бива прехвърляна от ръка на ръка и накрая натресена на монахините, за да се погрижат за нея. „Тъй горещо, тъй горещо! — хленчи тя от манастирското легло, в което умира от малария. — Защо си ме забравил?“