Джон Кутзее - Позор

Обогатен — вестниците се гаврят с тази дума. Вярно, че звучи глупаво, като се имат предвид обстоятелствата, но сега, в този момент, той би се подписал под нея. Мелани, девойката край река Тоз; Розалинд, Бев Шо, Сорая — те всички и много други го обогатиха, дори най-незначителните от тях, дори провалите. Като цвете, разцъфтяващо в гърдите му, сърцето му прелива от благодарност.

Откъде се появяват подобни моменти? Те са несъмнено хипнотични, но какво обяснява това? Ако го насочват, кои богове го насочват?

Пиесата продължава. Стигнали са момента, в който Мелани заплита метлата в електрическите жици. Магнезиева светкавица — и сцената потъва в мрак, „Jesus Christ, jou dom meid!“ — изпищява фризьорът.

Между него и Мелани има двайсет реда, но той се надява, че в момента, през пространството, тя може да го долови, да долови мислите му.

Нещо го перва по главата и го връща към действителността. След минутка още нещо прелита и улучва седалката пред него: топче смачкана хартия. Трето го улучва по врата. Няма съмнение, целят го.

От него се очаква да се извърне с яростен поглед. От него се очаква да изреве: „Кой направи това?“ Или пък да гледа право пред себе си и да се преструва, че не забелязва.

Четвърто топче го удря по рамото и отскача във въздуха. Мъжът до него му хвърля крадешком учуден поглед.

На сцената действието е напреднало. Сидни фризьорът разкъсва фаталния плик и чете на глас ултиматума на хазяина. Ако до края на месеца не платят натрупания наем, „Глобус“ ще бъде затворен. „Какво ще правим сега?“ — стене Мириам, която мие косите на клиентите.

— С-с-с — дочува се съскане зад него, толкова тихо, че да не стигне до първите редове. — С-с-с.

Той се обръща и едно топче го улучва по сляпото око. Опрян на задната стена е Райън, гаджето с обицата на ухото и козята брадичка. Погледите им се срещат.

— Професор Лаури — шепне Райън високо. Макар поведението му да е недопустимо, той се чувства напълно свободно. На устните му играе усмивчица.

Пиесата продължава, но около него вече се чувства брожение.

— С-с-с — съска Райън отново.

— Я по-тихо! — възкликва една жена през две места от него и го гледа укорно, макар той да не е издал нито звук.

Налага се да мине покрай пет чифта колене („Извинете… Извинете“), разсърдени погледи, гневни реплики, докато излезе от реда навън във ветровитата, безлунна нощ.

Зад него се чува звук. Той се обръща. Свети цигарка: Райън го е последвал до паркинга.

— Ще ми дадеш ли някакво обяснение? — сопва му се той. — Ще обясниш ли това детинско поведение?

Райън дърпа от цигарата.

— Само ти правех услуга, професорче. Не си ли извади поука?

— Каква е тая поука?

— Стой си при своите.

„При своите“: кой е тоя хлапак, та да му казва кои са „неговите“? Какво знае той за силата, която запокитва абсолютни непознати в прегръдките един на друг, като ги сродява, прави ги добри, кара ги да губят всяка предпазливост? Omnis gens quaecumque se in se perficere vult 8 8 Всеки народ желае да се самоусъвършенства (лат.). — Б.пр. . Семето на едно поколение, в стремежа си да се усъвършенства, потъва дълбоко в женското тяло, работейки, за да доведе бъдещето. Стремеж, работа.

Райън говори.

— Остави я на мира, бе! Мелани ще те заплюе в очите, ако те види!

Той пуща цигарата, пристъпва. Под звездите, тъй ярки, сякаш са подпалени, те се изправят лице срещу лице.

— Намери си друг живот, професорче. Мене слушай.

Той кара бавно по главното шосе към „Грийн пойнт“. „Ще те заплюе в очите“ — не беше очаквал това. Ръката му на волана трепери. Шокът на съществуването: трябва да се научи да приема подобни неща по-леко.

Улиците са пълни с проститутки; на светофара му пълни окото една девойка: висока, с миниатюрна черна кожена поличка. „Защо не, мисли си той, в тази нощ на откровения?“

Паркират в задънена уличка по възвишението на Сигнал хил. Девойката е пияна или дрогирана: не може да каже две думи накръст. Въпреки това си свършва работата според очакванията. След това лежи, зарила лице в скута му и си почива. По-млада е, отколкото изглеждаше на уличните лампи, по-млада дори от Мелани. Той полага длан на главата й. Треперенето е спряло. Той се чувства сънлив, доволен; и, странно, има желание да я защитава.

„Значи толкова трябва, мисли си. Как съм могъл да го забравя?“

Не е лош човек, но не е и много добър. Не студен, но не и горещ, дори когато се е развихрил. Не по стандарта на Тереза, дори не по стандарта на Байрон. Няма огън. Каква ще бъде неговата присъда, присъдата на вселената и на всевиждащото й око?