Джон Кутзее - Позор

Девойката се размърдва, сяда.

— Къде ме водиш? — избъбря тя.

— Обратно там, където те намерих.

Той поддържа връзка с Луси по телефона. В разговорите си тя се старае да го убеди, че във фермата всичко е наред, той се старае да създаде впечатлението, че не се съмнява в думите й. Тя му разказва, че била здравата заета с пролетните цветя, на които точно сега било времето. Кучкарниците се съживявали. Имала две кучета на пълен пансион и се надявала да й поверят още. Пьетрус бил зает със строежа на къщата си, но винаги намирал време да й помага. Семейство Шо я посещавало много често. Не, нямала нужда от пари.

Но нещо в гласа на Луси не му дава мира. Той се обажда на Бев Шо.

— Ти си единствената, която мога да попитам. Кажи ми честно, как е Луси?

Бев Шо отговаря предпазливо.

— Тя какво ти казва?

— Казва ми, че всичко е наред. Но звучи като зомбирана. Все едно че се тъпче с успокоителни. Има ли такова нещо?

Бев Шо избягва отговора. Споменава обаче — и си личи, че подбира думите си внимателно — че се случили „някои нови неща“.

— Какви неща?

— Не мога да говоря, Давид. Не ме карай. Луси трябва сама да ти разправи.

Той телефонира на Луси.

— Налага ми се да пътувам за Дърбан — лъже той. — Там се очертава възможност за някаква работа. Мога ли да остана при теб за ден-два?

— Да не би Бев да е говорила с теб?

— Бев няма нищо общо. Мога ли да дойда?

Той взема самолета до Порт Елизабет и оттам наема кола. Два часа по-късно слиза от магистралата по павирания път, водещ към фермата, фермата на Луси, късчето земя, което притежава Луси.

Дали е и негова тази земя? Не я усеща като своя. Въпреки времето, прекарано тук, тази земя му е чужда.

Някои неща са се променили. Телена ограда, издигната не особено сръчно, сега бележи границата между имуществото на Луси и това на Пьетрус. В Пьетрусовия парцел пасат две кльощави юници. Пьетрусовата къща се е материализирала. Сива и безлична, тя се издига източно от старите селскостопански постройки; сутрин сигурно хвърля дълга сянка.

Луси му отваря, облечена в безформена дреха, която може да бъде и нощница. Изчезнал е някогашният й свеж, здрав вид. Лицето й е сивкаво, не си е мила косата. Отвръща на прегръдката му без топлота.

— Влизай. Тъкмо правех чая.

Сядат заедно на кухненската маса. Тя налива чая, побутва към него пакетче шоколадови курабийки.

— Разкажи ми за предложението от Дърбан.

— Остави сега предложението. Дойдох, защото се тревожа за теб. Добре ли си?

— Бременна съм.

— Какво си?

— Бременна съм.

— От кого? От онзи ден?

— От онзи ден.

— Не разбирам. Смятах, че сте се погрижили, ти и твоята докторка.

— Не.

— Какво значи това „не“? Че не си взела мерки?

— Взех мерки. Взех всички разумни мерки, с изключение на онази, за която намекваш. Но нямам намерение да правя аборт. То е нещо, което не съм готова да изживея отново.

— Нямах представа, че разсъждаваш така. Никога не си ми казвала, че си против абортите. Пък и защо трябва да се стига до аборт! Смятах, че вземаш оврал!

— Случилото се няма нищо общо с това, дали съм против абортите. И никога не съм твърдяла, че вземам оврал.

— Можеше да ми кажеш по-рано. Защо си крила от мен?

— Защото не бих могла да издържа едно твое поредно избухване. Давид, не мога да живея живота си според това, дали харесваш какво правя, или не. Вече не мога така. Ти смяташ, че всичко, което върша, е част от историята на живота ти. Ти си главният герой, аз съм второстепенна героиня, която се появява едва в средата на пиесата. Представи си точно обратното на твоето схващане, хората не се делят на важни и маловажни. Аз не съм маловажна. Имам си собствен живот, точно толкова важен за мен, колкото твоят — за теб и за своя живот аз вземам решенията.

Избухване? Това не е ли също избухване?

— Достатъчно, Луси — казва той, като се пресяга през масата и взема ръката й. — Искаш да ми кажеш, че ще имаш дете, така ли?

— Да.

— Дете от онези мъже?

— Да.

— Защо?

— Защо ли? Аз съм жена, Давид. Да не смяташ, че мразя децата? Трябва ли да се опълча срещу едно дете само заради баща му?

— Има такива случаи. Кога очакваш?

— Май. Краят на май.

— И си твърдо решена?

— Да.

— Прекрасно. Признавам си, че ми идва като шок, но ще те подкрепям, каквото и да решиш. Изобщо не се съмнявай в това. Сега ще се поразходя. По-късно можем да поговорим отново.

Защо да не могат да говорят сега? Защото е потресен. Защото има опасност и той да избухне.