Джон Кутзее - Позор

— И как я карате без мен? — пита той колкото е възможно по-бодро.

„Много добре, наистина много добре“ — би бил най-откровеният отговор, „Без теб наистина я караме много добре“. Но тя е твърде учтива, за да изрече такива думи.

— Ами, както обикновено, борим се — казва тя неопределено.

— Успяхте ли да назначите някого?

— Взехме един нов човек, на договор. Млад човек.

„Срещнах го“ — би могъл да я уведоми той. „Голямо лайно“ — би могъл да я уведоми той. Но е прекалено добре възпитан.

— С каква специалност? — пита той вместо това.

— Приложна лингвистика. Преподавател по езици.

И тъй, прощавайте, поети, прощавайте, стари майстори. Които, трябва да се признае, не го напътстваха особено добре. Aliter, в чиито напътствия той не се вслушваше добре.

Жената преди тях на опашката плаща цяла вечност. Все още има време Илейн да зададе следващия въпрос, който трябва да бъде: „Ами ти как я караш, Давид?“, а неговият отговор трябва да бъде: „Много добре, Илейн, много добре.“

— Не искаш ли да минеш преди мен? — пита го тя вместо това, посочвайки кошницата му. — Имаш малко покупки.

— Дори не помислям за такова нещо, Илейн — отговаря той, след това изпитва известно удоволствие, докато тя вади покупките си и ги поставя върху тезгяха: не само хляба и маслото, но и нещица, които си позволява самотната жена: пълномаслен сладолед (истински бадеми, истински стафиди), вносни италиански сладки, шоколад… и пакет дамски превръзки.

Тя плаща с кредитна карта. Махва му прощално от другата страна на бариерата. Облекчението й е осезаемо.

— Довиждане! — вика той над главата на касиерката. — Поздрави на всички!

Тя не се обръща.

Според първоначалния замисъл главните герои на операта са лорд Байрон и любовницата му, графиня Гичоли. Затворени във Вила Гичоли в лятната задуха на Равена, следени от ревнивия съпруг на Тереза, двамата трябва да крачат из мрачната гостна и да възпяват креещата своя любов. Тереза се чувства като затворница; тя изгаря от възмущение и неспирно умолява Байрон да я отнесе към друг живот. Самият Байрон е изпълнен със съмнения, но е достатъчно разумен, за да не ги изрази. Опасява се, че началното им упоение вече никога няма да се повтори. Попаднал е в тихо пристанище, разтърсва го неосъзнат копнеж по някое тихо убежище, а, ако не намери такова, по възвишена смърт. Устремните трели на Тереза подпалват искрата у него; тъмните спирали на собствената му вокална партия минават покрай нея, през нея, над нея.

Така е замислил операта: като камерна пиеса за любовта и смъртта, със страстна млада жена и някога страстен, сега по-малко страстен по-възрастен мъж; действие, подплатено от сложна, неспокойна музика, изпята на английски, който да звучи като италиански.

Формално погледнато, замисълът никак не е лош. Героите се допълват добре: двойка в клопка, отхвърлена любовница, която барабани по стъклата, ревнив съпруг. Вила с питомни маймунки, любимци на Байрон, лениво провиснали от полилеите, пауни, крачещи напред-назад през натруфената неаполитанска мебел, всичко това осигурява необходимата смес от безвремие и упадък.

Да. Първо във фермата на Луси, а сега и тук проектът просто не може да го заплени истински. Замисълът е сбъркан, не идва от сърцето. Жена, която се оплаква на звездите, че шпиониращата прислуга заставя нея и любимия й да се отдават на желанието си в килера — кой се интересува от това? Той може да сложи подходящите слова в устата на Байрон, но тази Тереза, която историята му е завещала, млада, жадна, капризна, раздразнителна, не подхожда на музиката, за която той мечтае, музика, чиито хармонии, страстно-горестни, макар и подплатени с известна ирония, непрекъснато звучи в душата му.

Опитва нови идеи. Като захвърля изписаните наръчи от нотни листове, като изоставя устатата, знойна младоженка на нейния запленен английски милорд, той се опитва да изобрази Тереза на средна възраст. Новата Тереза е закръглена вдовичка, която живее във вилата със стария си баща, върти домакинството, затяга семейната кесия, строява слугите и не им позволява да крадат от захарта. В новата версия Байрон отдавна е мъртъв; единствената останала претенция на Тереза към безсмъртие и утехата на самотните й нощи е сандъчето с писма и спомени, което тя държи под леглото си и нарича „своето relique“ — след смъртта й праплеменничките й ще отворят това сандъче и ще го разглеждат със страхопочитание.

Такава ли е героинята, която е търсил през цялото време? Нима една по-стара Тереза ще превземе сърцето му такова, каквото е неговото сърце сега?