Джон Кутзее - Позор

След това вижда до себе си Луси — задъхана, с напрегнато лице.

— Да си тръгваме. Те са тук.

— Кои са тук?

— Видях един от тях отзад. Давид, не искам да правя сцена, но нека да си тръгнем веднага.

— Дръж — той й подава чинията, излиза през задния вход.

Вън има почти толкова гости, колкото и вътре, скупчени около огъня, говорят, пият, смеят се. Някой го гледа втренчено иззад огъня. Изведнъж той проумява. Познава това лице, познава го отблизо. Разбутва телата пред себе си. „Аз обаче ще направя сцена. Жалко, че точно в този ден. Но някои неща не бива да чакат.“

Застава пред хлапака. Третият, глуповатият чирак, наемникът.

— Знам те — казва му мрачно.

Хлапакът не изглежда уплашен. Точно обратното, сякаш е чакал този момент, подготвял се е. Гласът, който излиза от гърлото му, е прегракнал от ярост.

— Кой си ти? — казва хлапакът, но думите му означават нещо друго: „С какво право си тук?“ Цялото му тяло излъчва насилие.

След това при тях е Пьетрус, който говори бързо на кхоса.

Той хваща Пьетрус за ръкава. Пьетрус се изтръгва, изглежда го нетърпеливо.

— Знаеш ли кой е тоя? — пита той Пьетрус.

— Не, не знам това какво е — отвръща Пьетрус гневно. — Не знам каква е белята. Каква е белята?

— Той… този разбойник… беше тук преди, с приятелчетата си. Той е един от тях. Но нека той да ти разкаже за какво става дума. Нека да ти разкаже защо го търси полицията.

— Не е вярно! — изкрещява хлапакът. Отново говори на Пьетрус, поток гневни думи. Музиката продължава да лети към нощното небе, но вече никой не танцува: гостите на Пьетрус започват да се струпват около тях, бутат се, блъскат се, намесват се. Въздухът не е добър.

Пьетрус отваря уста:

— Той казва, че не знае за какво говориш.

— Лъже. Прекрасно знае. Луси ще потвърди.

Но Луси, естествено, няма да потвърди. Как може да очаква от Луси да се изправи пред тези непознати, да погледне хлапака, да го посочи: „Да, той е един от тях. От онези, които извършиха простъпката.“

— Ще се обадя в полицията — казва той.

Зяпачите мърморят неодобрително.

— Ще се обадя в полицията — повтаря той на Пьетрус. Пьетрус стои с каменно лице.

Погълнат от тишина, той се връща вътре, където Луси стои и го чака.

— Да вървим — казва той.

Гостите им правят път. Приятелското отношение е изчезнало. Луси си е забравила фенерчето; загубват се в тъмнината. Луси трябва да си свали обувките; лутат се из картофените лехи и чак тогава стигат до фермата.

Той вече е вдигнал телефона, когато Луси го спира.

— Давид, недей, не го прави. Не е виновен Пьетрус. Ако повикаш полицията, ще му развалиш вечерта. Бъди разумен.

Той е смаян, толкова смаян, че се опълчва срещу дъщеря си.

— За Бога, как Пьетрус да не е виновен? По някакъв начин той е довел тези мъже при нас. А сега има наглостта да ги покани отново! Защо трябва да бъда разумен? Честна дума, Луси, нещо не разбирам, още от самото начало. Не разбирам защо не ги обвини за действителното им деяние, както сега не разбирам защо защитаваш Пьетрус. Пьетрус не е невинен, Пьетрус е един от тях!

— Не ми крещи, Давид. Животът си е мой. Аз съм тази, която трябва да живее тук. Какво се случва с мен е моя работа и само моя, не твоя и ако имам едно-единствено право, то е правото да не ме поставят на съд по такъв начин, да не трябва да се оправдавам нито пред теб, нито пред когото и да било! Що се отнася до Пьетрус, той не е надничар, когото мога да уволня, защото смятам, че се е събрал с лоши хора. Всичко това е отминало, отнесено от вихъра. Ако искаш да настройваш Пьетрус срещу себе си, първо си провери фактите. Не можеш да викаш полиция. Не ти позволявам. Изчакай до сутринта. Изчакай, докато чуеш версията на Пьетрус.

— Но дотогава хлапакът ще изчезне!

— Няма да изчезне. Пьетрус го познава. Във всеки случай никой не изчезва в Източен Кейп. Не е такова място.

— Луси, Луси, умолявам те! Искаш да възмездиш несправедливостите от миналото, но не това е начинът! Ако в този момент не се защитиш, никога вече няма да можеш да вървиш с вдигната глава! По-добре си вземи партакешите и си върви. А що се отнася до полицията, ако си твърде чувствителна, за да ги извикаме сега, не трябваше и тогава да се обръщаме към тях. Трябваше просто да си затраем и да очакваме следващото нападение. Или сами да си прережем гърлата.

— Спри, Давид! Не съм длъжна да се защитавам пред теб. Ти не знаеш какво стана!

— Аз ли не знам?

— Дори и частичка не знаеш. Спри и обмисли това. А колкото до полицията, нека да ти напомня защо преди всичко ги извикахме: заради застраховката. Написахме оплакването, защото ако не го бяхме сторили, застраховката нямаше да ни се изплати.