Между него и двете персийки се е създала някаква връзка. И той не знае как. Това не е връзка на любов. Дори не е връзка точно с тези две животни, които той не би разпознал сред стадо в полето. Въпреки това, внезапно и безпричинно тяхната съдба е придобила значение за него.
Той се изправя пред тях на слънцето, чака хаосът в мислите му да се уталожи, чака знак.
Една муха се опитва да пропълзи в ухото на едното шиле. Ухото трепва. Мухата отлита, прави кръг, връща се, каца. Ухото трепва отново.
Той прави крачка напред. Шилето плахо се дърпа, докато му позволява връвта.
Той си спомня как Бев Шо гушкаше стария козел с разкъсаните тестикули, как го милваше, утешаваше, как се преливаше в живота му. Как успява тази жена да общува с животните по такъв начин? Има някакъв трик, който той не владее. Нужен е определен тип човек, може би с по-малко сложен живот.
Слънцето струи върху лицето му с целия си пролетен блясък. Трябва ли да се променя, пита се той, трябва ли да стана като Бев Шо?
Той разговаря с Луси.
— Мислех си за тая гощавка у Пьетрус. Общо взето, предпочитам да не ходим. Възможно ли е, без да ни сметнат за грубияни?
— Това има ли нещо общо с клането на шилетата?
— Да. Не. Не съм променил възгледите си, ако това имаш предвид. Все още не вярвам, че животните наистина имат личен живот. Кое от тях ще живее, кое ще умре, не е — поне според мен — кой знае каква болезнена дилема. И въпреки това…
— Въпреки това?
— … в този случай съм притеснен. Не мога да обясня защо.
— Не се безпокой, Пьетрус и гостите му няма да се откажат от пържолата си в твоя чест и в чест на твоята чувствителност.
— Не искам такова нещо. Просто предпочитам този път да не съм сред гостите. Никога не съм си представял, че ще говоря по такъв начин.
— Неведоми са пътищата Божии, Давид.
— Не ми се подигравай.
Задава се събота, пазарен ден.
— Трябва ли да носим стока? — пита той.
Луси свива рамене:
— Ти реши.
Той не закарва стока на пазара.
Не оспорва решението й; дори усеща облекчение.
Подготовката за празника у Пьетрусови започва в събота по обяд с пристигането на десетина жени, облечени, както му се струва, в най-новите си дрехи. Наклаждат огън над конюшнята. Скоро вятърът донася вонята на врящи карантии, от което той се догажда, че делото е извършено, двойното дело, че е настъпил краят.
Трябва ли да обяви жалейка? Пристойно ли е да жалиш за смъртта на същества, които не познават жалейката? Пита сърцето си, но открива в него само неопределена печал.
Прекалено близко, мисли той, живеем, прекалено близко до Пьетрус. Все едно че са в дома ти: непознати, с които делиш шумове, миризми.
Той почуква на вратата на Луси.
— Искаш ли да отидем на разходка?
— Благодаря, не. Вземи Кейти.
Той взема булдожката, но тя върви толкова бавно и унило, че той се раздразва, напъжда я да се върне във фермата и тръгва сам на осемкилометрова обиколка, като крачи бързо, за да се умори.
В пет часа гостите започват да пристигат с коли, с таксита, или пеш. Той ги наблюдава иззад кухненското перде. Повечето са от поколението на своя домакин — умерени, солидни. Голямо суетене настава при пристигането на една старица: облечен в син костюм и яркорозова риза, Пьетрус извървява цялото разстояние до пътя, за да я посрещне.
По-младите се появяват чак по тъмно. Бризът донася тихи разговори, смях и музика, музика, която той свързва с Йоханесбург от собствената си младост. Много търпимо, мисли си, дори много приятно.
— Време е — казва Луси. — Идваш ли?
Необичайно за нея е облякла рокля до коленете, сложила си е обувки с високи токове, огърлица от цветни дървени мъниста и подходящи обици. Той не е убеден, че харесва вида й.
— Добре, ще дойда. Готов съм.
— Не си ли си донесъл костюм?
— Не.
— Тогава поне си сложи вратовръзка.
— Нали уж живеем на село.
— Толкова по-задължително е да сме издокарани. Това е велик ден в живота на Пьетрус.
Тя взема малко фенерче. Хванати под ръка, баща и дъщеря извървяват пътя до Пьетрусовия дом: тя осветява пътя, той носи техните приношения.
Спират усмихнати при отворената врата. Пьетрус не се вижда никъде, но се появява момиченце в празнична рокличка и ги въвежда вътре.
Старата конюшня няма таван и няма истински под, но има поне простор, има поне електричество. Аплици и картини по стените (слънчогледите на Ван Гог, едно от Тречниковите момичета в синьо, Джейн Фонда в костюма на Барбарела, Доктор Кумало, вкарващ гол) смекчават мрачния интериор.
Читать дальше