Джон Кутзее - Позор

Сега вече не го е грижа как да изтръгне думи от Пьетрус, иска само да ги чуе.

— Не, не грешиш.

Разтърсва го гняв — толкова силен, че го изненадва. Той взема лопатата и я забива така, че изтръгва цели чимове тиня и водорасли от дъното на водоема, запокитва ги през рамо към стената. „Поддаваш се на яростта си“ — предупреждава се сам. „Спри се!“. Но в момента желанието му е да сграбчи Пьетрус за гърлото. „Ако беше жена ти, а не дъщеря ми — би искал да каже на Пьетрус, нямаше сега да очукваш лулата и да си отмерваш мъдро думите.“

„Насилие“ — тази дума иска да изтръгне той от Пьетрус. „Да, това беше насилие, това беше престъпление“, това би искал той да чуе от Пьетрус.

Мълчаливо и редом, двамата с Пьетрус довършват работата.

Така минават дните му във фермата. Помага на Пьетрус да почисти напоителната система. Поддържа градината. Опакова стоката за пазара. Помага на Бев Шо в клиниката. Помита подовете, готви, прави всичко, което Луси вече не прави. Зает е от зрак до мрак.

Окото му се възстановява изненадващо бързо: само след седмица вече вижда. По-трудно зарастват изгарянията. Той продължава да носи бинтовете и превръзката над ухото си. Открито, ухото му напомня розова молюска — не му е ясно кога ще се престраши да го изложи пред погледите на хората.

Купува си шапка, за да се пази от слънцето, и до известна степен — да скрие лицето си. Опитва се да свикне с това, че изглежда странно, по-лошо от странно, отвратително — едно от онези същества, след които децата по улиците се кривят. „Защо изглежда така смешно?“ — питат децата майките си, а майките им правят знак да мълчат.

Пазарува от магазините в Салем колкото е възможно по-рядко, в Греъмстаун — само в събота. Внезапно се е превърнал в отшелник, провинциален отшелник. Краят на пътя. Макар да е все тъй любвеобилно сърцето, макар луната още да свети. Кой да си представи, че всичко ще свърши толкова бързо и неочаквано: и пътят, и любовта!

Не му се вярва, че клюката за сполетялото ги злощастие е стигнала до Кейптаун. Въпреки това иска да е сигурен, че Розалинд няма да чуе историята грозно преиначена. Два пъти се опитва да й телефонира, но безуспешно. Третия път телефонира в туристическата агенция, в която тя работи. Розалинд била в Мадагаскар, осведомяват го, на екскурзия; дават му номера на факса й в хотела в Антананариво.

Той съчинява депеша: „Двамата с Луси имахме премеждие. Откраднаха ми колата, стана малка схватка, в която ме поотупаха. Нищо сериозно, и двамата сме добре, макар и поразтърсени. Сметнах, че трябва да знаеш, ако до теб стигнат някакви слухове. Надявам се, че прекарваш добре.“ Той дава текста на Луси, за да го одобри, след това го дава на Бев Шо, която да го изпрати. До Розалинд в черна Африка.

Луси не се съвзема. Будува по цели нощи, твърди, че не може да спи; след това, следобедите, той я заварва заспала на кушетката, пъхнала пръст в устата си като дете. Няма апетит: сега той трябва да я прилъгва да хапне, като готви непознати ястия, тъй като тя отказва да докосне месо.

Не за това дойде той, за да се затрие в джендема, да прогонва демони, да гледа дъщеря си, да поддържа умиращо предприятие. Причината да дойде тук беше сам да се съвземе, да събере сили. Тук чезне от ден на ден.

Демоните не щадят и него. Той също сънува кошмари, в които се валя в кръв или, задъхан, крещи безгласно и бяга от мъж с лице на орел, като маска от Бенин, като Тот. Една нощ, като сомнамбул, почти полудял, сваля чаршафите от леглото си, дори обръща дюшека, за да търси петна.

Байроновият проект съществува. От книгите, които си е донесъл от Кайптаун, са останали само два тома писма — останалите са в багажника на откраднатата кола. Обществената библиотека в Греъмстаун не може да предложи нищо, освен избрани стихотворения. Но нужно ли му е да продължи да чете? Какво още му е нужно да знае за това, как Байрон и неговите познати прекарват времето си в старата Равена? Не е ли вече в състояние да изобрети Байрон, който да е верен на Байрон, и да сътвори и една Тереза?

В интерес на истината, той отлага проекта в продължение на месеци: момента, в който трябва да се изправи пред празния лист, да изпише първата нота и да види струва ли си. В ума му вече са запечатани цели пасажи от дуета на любовниците; вокалите, сопрано и тенор, се вият безмълвно около и покрай един друг, като змии. Мелодия без връх; триенето на люспи на влечуги в мраморни стъпала и, пулсиращ зад тях, баритонът на унизения съпруг. Дали тъмното трио най-сетне ще оживее тук — не в Кейптаун, а в старата страна на кафърите?