Джон Кутзее - Позор

Две шилета стоят завързани по цял ден на голата пръст край конюшнята. Блеят непрекъснато и монотонно и това започва да го дразни. Той се приближава до Пьетрус, който е обърнал велосипеда си и човърка нещо.

— Тия шилета защо не ги вържеш някъде, където да могат да пасат?

— Те са за гощавката — казва Пьетрус. — В петък ще ги заколя за гощавката. Двамата с Луси трябва да дойдете — той изтрива ръцете си. — Каня ви двамата с Луси на гощавката.

— В събота?

— Да, правя гощавка в събота. Голяма гощавка.

— Благодаря. Но дори ако ще колиш шилетата за гощавката, не мислиш ли, че можеш да ги оставиш да се напасат?

Час по-късно шилетата са още вързани, още блеят тъжно. Пьетрус не се вижда никъде. Вбесен, той ги развързва и ги повлича към водоема, където тревата е в изобилие.

Шилетата пият до насита, след това спокойно започват да хрупат. Те са черноглави персийки, еднакви по големина, по маркировка, дори се движат еднакво. Близнета по всяка вероятност, от рождение обречени на касапския нож. Е, какво толкова? Кога си чул овца да е умряла от старост? Овцете не са господари на живота си, на себе си. Съществуват, за да бъдат употребени до последното грамче — месото им се изяжда, костите им се смилат и дават на кокошките. Нищо не остава, освен може би жлъчката, която никой не би ял. Декарт би трябвало да осмисли това. Душата, затворена в тъмната, горчива жлъчка, в укритие.

— Пьетрус ни кани на гощавка — казва той на Луси. — Защо дава гощавка?

— Предполагам, че заради прехвърлянето на собствеността върху земята. Официално влиза в сила от първи идния месец. За него ще е голям ден. Трябва поне да се мернем, да им занесем подарък.

— Възнамерява да заколи две шилета. Колко души ще нахрани с две шилета?

— Пьетрус е пинтия. Навремето щеше да заколи вол.

— Не съм убеден, че ми харесва как действа — да води у дома животните, предназначени за заколение, и да ги запознава с хората, които ще ги ядат.

— А какво предпочиташ? Да ги заколят в кланицата, за да не трябва изобщо да мислиш за тях?

— Да.

— Събуди се, Давид. Ти си на село. Ти си в Африка.

Луси е станала сприхава и той не разбира защо.

Обикновено не й отговаря. Понякога двамата се държат като непознати, обитаващи един и същи дом.

Той си казва, че трябва да е търпелив, че Луси все още не се е опомнила след нападението, че ще мине време, преди тя да се съвземе. Ами ако греши? Ами ако човек изобщо не се съвзема след подобно нападение? Ами ако подобно нападение превръща човека в различна, злокобна личност?

Има и още по-зловещо обяснение за Лусиното униние — обяснение, което го преследва непрекъснато.

— Луси — пита той един ден без предупреждение, — нали нищо не криеш от мен? Нали не си се заразила с нещо от онези мъже?

Луси седи на кушетката по пижама и пеньоар, играейки си с котето. Минава обяд. Котето е младо, живо, игриво. Луси му пуска колана на пеньоара. Котето удря по колана — бързи, леки удари с лапички, едно-две-три-четири.

— Мъже ли? — казва тя. — Какви мъже?

И бързо мята колана настрана. Котето скача след колана.

Какви мъже ли? Сърцето му спира. Да не е полудяла? Или отказва да си спомня!

Но май само го дразни.

— Давид, вече не съм дете. Бях на лекар, направиха ми тестове, направих всичко, което трябваше да се направи. Сега ми остава само да чакам.

— Разбирам. Като казваш „чакам“, това ли имаш предвид, което и аз мисля?

— Да.

— Колко време е нужно?

Тя свива рамене.

— Месец. Три месеца. Или повече. Науката още не е определила колко трябва да се чака. Може би вечно.

Котето рязко скача, за да улови колана, но играта явно е свършила.

Той сяда до дъщеря си; котето скача от кушетката и бавно се упътва навън. Той взема ръката й. Както е седнал до нея, долавя лек мирис на застояло, на неизмито.

— Няма да е вечно, миличка. Поне това ще ти се спести.

До вечерта шилетата остават край водоема, където ги е привързал. На следващата сутрин са отново на голото петно до конюшните.

По всяка вероятност ще ги колят събота сутринта: цели два дни. Какъв злощастен начин да изживееш последните два дни от живота си! Такова е селото, беше казала Луси по този повод. Той би казал друго: безразличие, бездушие. Щом селото може да съди града, и градът може да съди селото.

Мисли си дали да не купи шилетата от Пьетрус. Но какво ще постигне? Пьетрус ще използва парите, за да купи нови животни за заколение, и ще си сложи разликата в джоба. Пък и какво ще прави той с тия шилета, след като вече ги е спасил от робство? Ще ги пусне свободно по шосето? Или ще ги затвори в кучкарника и ще им дава сено?