Джон Кутзее - Позор

Двамата с Луси са единствените бели. Гостите вече танцуват под звуците на старомодния африкански джаз, който е чул. Следват ги любопитни погледи, може би заради неговата шапчица.

Луси се познава с някои от жените. Започва да го представя. След това до тях се появява Пьетрус. Той не се преструва на радостен домакин, не им предлага питие, но казва:

— Никакви кучета повече. Вече не съм кучкар.

Луси решава да приеме това като шега; следователно всичко изглежда нормално.

— Донесли сме ви нещо — казва Луси, — но може би трябва да го връча на съпругата ти. То е за къщата.

Пьетрус призовава съпругата си откъм кухненската част, ако така ще я наричат. Той за първи път я вижда толкова отблизо. Жената е млада — по-млада от Луси, по-скоро приятна, отколкото хубава, свенлива и очевидно бременна. Тя поема ръката на Луси, но не и неговата, нито пък го поглежда в очите.

Луси изрича няколко думи на кхоса и й подава пакета. Наоколо са се насъбрали десетина зяпачи.

— Тя трябва да го отвори — казва Пьетрус.

— Да, трябва да го отвориш — потвърждава Луси.

Внимателно, стараейки се да не разкъса празничната хартия с мандолини и лаврови клончета, младата съпруга отваря пакета. Там има платно с доста привлекателен мотив ашанти.

— Благодаря — прошепва тя на английски.

— Това е покривка за легло — обяснява Луси на Пьетрус.

— Луси е нашата благодетелка — казва Пьетрус и след това се обръща към Луси: — Ти си нашата благодетелка.

Противна дума, струва му се двойствена, вгорчаваща момента. Но може ли да виниш Пьетрус? Езикът, чиито думи изрича с такъв апломб е — макар той да не го знае — изхабен, ронлив, изяден отвътре като от термити. Още може да се разчита на едносричните, но и от тях — не на всички.

Какво да се прави? Нищо, което може да препоръча той, някогашният преподавател по комуникации. Нищо, освен да се започне отново от абевето. Когато големите думи се върнат преобразени, пречистени, така че отново да може да им се вярва, той отдавна ще е мъртъв.

Побиват го тръпки, разтреперва се.

— Бебето… кога очаквате бебето? — пита той съпругата на Пьетрус.

Тя го гледа неразбиращо.

— През октомври — намесва се Пьетрус. — Бебето идва през октомври. Надяваме се, ще бъде момче.

— Нима? Какво имате срещу момичетата?

— Молим се за момче — казва Пьетрус. — Винаги е най-добре, ако първото е момче. Тогава ще може да показва на сестрите си — да им показва как да се държа. Да. — Той млъква. — Момичето излиза много скъпо — той потърква палец о показалец. — Все пари, пари, пари.

Отдавна не е виждал този жест. Навремето го използваха, когато говореха за евреите — „пари-пари-пари“, със същия многозначително кривнат врат. Но Пьетрус по всяка вероятност не познава въпросното късче европейска традиция.

— И момчетата понякога излизат скъпо — отбелязва той, като дава своя принос към разговора.

— Трябва да им купуваш това, трябва да им купуваш онова — продължава Пьетрус, като се разгорещява и вече не слуша. — Например днес вече мъжът не плаща за жената. Аз обаче плащам. — Той размахва ръка над главата на жена си; тя скромно свежда очи. — Аз обаче плащам. Но това е стара мода. Дрехи, дрънкулки, всичко до това опира: плащай, плащай, плащай. — Той отново търка палец о показалец. — Не, момче е по-добре. Освен дъщеря ти. Дъщеря ти е различна. Дъщеря ти струва колкото момче. Почти. — Той се изсмива на духовитостта си. — Е, Луси?

Луси се усмихва, но той знае, че е притеснена.

— Отивам да танцувам — казва тя тихо и се отдалечава.

Танцува сама в солиптичния маниер, който сега сякаш е на мода. Скоро към нея се присъединява младеж — голям, гъвкав, гиздав. Той танцува срещу й, щрака пръсти, пуска усмивки, ухажва я.

Отвън започват да прииждат жени, понесли табан с месо на скара. Въздухът се изпълва с вкусни миризми. Нахлуват и нови гости, млади, шумни, живи, изобщо не „стара мода“. Гощавката се развихря.

В ръцете му поставят чиния с храна. Той я подава на Пьетрус.

— Не — казва Пьетрус, — за теб е. Иначе ще си подаваме чинии цяла нощ.

Пьетрус и жена му прекарват с него много време, предразполагат го. Любезни хора, мисли си той. Селски хора.

Хвърля поглед към Луси. Сега младежът танцува на сантиметри от нея, мята крака високо и със замах ги удря в земята, надува мускули, забавлява се.

В чинията, която държи, има две шилешки пържоли, печен картоф, лъжица ориз, плуващ в сос, резен тиква. Той намира стол, на който да я подпре, като го дели с кльощав старец с воднисти очи. Ще го изям, казва си. Ще го изям и после ще помоля за прошка.