Той гледа как ядат кучетата. Изненадан е, че почти не се бият. Малките, слабите, се държат настрана, приемайки своя дял, изчаквайки реда си.
— Лошото е, че са прекалено много — казва Бев Шо. — Те не го разбират, естествено, а и няма как да им кажем. Прекалено много по нашите стандарти, не по техните. Ако ги оставим, ще продължават да се размножават, докато изпълнят земята. За тях безбройните поколения не са нещо лошо. Заедно е повесело. Същото е с котките.
— И с плъховете.
— И с плъховете. Което ми напомня: като си отидете у дома, претърсете се за бълхи.
Едно от кучетата, сито, с блеснали от блаженство очи, души пръстите му през телената ограда, близва ги.
— Много егалитарно общество, а? — отбелязва той. — Никакви класи. Никой не е толкова голям, че да се притеснява да подуши задника на другия.
Той кляка, позволява на кучето да подуши лицето му, дъха му. Струва му се, че кучето гледа интелигентно, макар че по всяка вероятност само си въобразява.
— Всички ли ще умрат?
— Само онези, които никой не иска. Ще ги приспим.
— И това го вършите вие.
— Да.
— Не ви ли е неприятно?
— Неприятно ми е. Ужасно ми е неприятно. Но не искам да го върши някой равнодушен. Вие бихте ли се заловили?
Той мълчи. След това казва:
— Знаете ли защо дъщеря ми ме изпрати при вас?
— Тя ми каза, че сте загазил.
— Не само съм загазил. Аз съм, както се казва, обезчестен.
Наблюдава я внимателно. Тя сякаш се притеснява, но може би той само си въобразява.
— Като знаете това, още ли искате помощта ми?
— Ако сте готов… — Тя разперва ръце, притиска длани, отново разперва ръце. Не знае какво да отговори и той не й помага.
Дотогава той е гостувал на дъщеря си само за кратко време. Сега дели с нея дома й, живота й. Трябва да внимава да не позволява на старите си навици да се намесват; родителски навици: да сложи ново руло тоалетна хартия, да гаси лампите, да гони котката от кушетката. Упражнявай се за старостта — укорява се той. — Упражнявай се да се пригаждаш. Упражнявай се за старческия дом.
Казва, че е уморен и след вечеря се оттегля в стаята си, до която достигат слаби звуци от живота на Луси: чекмеджета, отваряни и затваряни, радио, тих телефонен разговор. Дали се обажда в Йоханесбург и говори с Хелън? Дали неговото присъствие в къщата ги е разделило? Ще дръзнат ли двете да споделят легло, докато той е в къщата? И ако през нощта леглото изскърца, ще се притеснят ли? Ще се притеснят ли толкова, че да спрат? Но какво знае той за действията на две жени в леглото? Може би при тях леглото не скърца. Пък и какво по-точно му е известно за тези двете, за Луси и Хелън? Може би те спят заедно като децата, гушкат се, докосват се, кикотят се, отново изживяват моминството си — по-скоро сестри, отколкото любовници. Заедно в леглото, заедно във ваната, заедно пекат сладки, носят едни и същи дрехи. Сафическа любов, оправдание за многото килограми.
Истината е, че не му е приятно да си представя дъщеря си, обзета от страст към друга жена, при това проста жена. От друга страна, по-приятно ли щеше да му бъде, ако любовникът беше мъж? Какво всъщност иска той за Луси? Не че иска тя да остане вечно дете, вечно невинна, вечно негова, в никакъв случай! Но той е баща, това е съдбата му, и стареейки, бащата неволно се обляга все повече на дъщеря си. Дъщерята се превръща в негово второ спасение, невястата на възродената му младост. Нищо чудно, че в приказките кралиците се опитват да измъчват дъщерите си до смърт!
Той въздиша. Горката Луси! Горките дъщери! Каква участ, какво бреме! Ами синовете — сигурно и те минават през изпитания, макар той да не знае точно какви.
Да можеше да заспи. Но му е студено и изобщо не му се спи.
Става, намества си сакото, връща се в леглото. Чете писмата на Байрон от 1820 година. Дебел, остарял на трийсет и две години, Байрон живее у семейство Гичоли в Равена — с Тереза, неговата благодушна късокрака любовница, и с нейния мазен, злобен съпруг. Лятна горещина, чай в късния следобед, провинциални клюки, едва прикривани прозевки. „Жените седят в кръг, мъжете играят досадни игри на карти“ — пише Байрон. Чрез прелюбодействието е преоткрил цялата досада на брака. „Винаги съм знаел, че на трийсет години ще престана да изпитвам истинско, силно удоволствие от страстта.“
Той въздиша отново. Колко кратко е лятото преди есента и след това зимата! Чете до среднощ, но въпреки това не успява да заспи.
Сряда е. Той е станал рано, но Луси го е изпреварила. Заварва я да наблюдава дивите гъски във водоема.
Читать дальше