Джон Кутзее - Позор

Бев Шо докосва тестикулите с памуче. Козелът ритва.

— Можете ли да му стегнете краката? — пита тя и показва как.

Той завързва десния заден крак към десния преден крак. Козелът отново се опитва да рита, полита. Тя внимателно почиства раната. Козелът се разтреперва, блее; грозен звук, нисък и дрезгав.

Мръсотията е почистена и той забелязва, че раната гъмжи от бели ларви, полюшващи слепите си глави във въздуха. Потреперва от погнуса.

— Месарки — определя Бев Шо. — Поне на една седмица. — Тя издава устни и се обръща към старицата: — Трябваше да го доведете веднага.

— Да — отвръща старицата. — Всяка нощ кучетата идват. Много, много лошо. Петстотин ранда плащаш за такъв мъжага.

Бев Шо се изправя.

— Не знам какво да правя. Не съм достатъчно опитна, за да се опитам да оперирам. Тя може да изчака до идването на доктор Оостуицен в четвъртък, но този нещастник и без това ще си остане стерилен, ще се съгласи ли стопанката му? Пък и остава въпросът с антибиотиците. Готова ли е да даде пари за антибиотици?

Тя отново коленичи до козела, потърква шията му, галейки я отдолу нагоре със собствената си коса. Козелът потреперва, но не мърда. Бев дава знак на старицата да пусне рогата му. Старицата се подчинява. Козелът не помръдва.

Бев шепне.

— Какво казваш, приятелю? — дочува думите й той. — Какво казваш? Достатъчно ли е?

Козелът стои неподвижно, като хипнотизиран. Бев Шо продължава да го гали с главата си. Като да е изпаднала и тя в транс. След това се съвзема и се изправя.

— Опасявам се, че е много късно — казва на старицата. — Не мога да му помогна. Ако искате, изчакайте доктора в четвъртък, ако искате, оставете го при мен. Да го прибера ли тук?

Старицата се поколебава, след това поклаща глава. Започва да тегли козела към вратата.

— След това можете да си го приберете — казва Бев Шо. — Просто искам да се погрижа за него.

Макар тя да се опитва да овладее гласа си, нотките на поражение са ясно доловими. Долавя ги и козелът: рита, рипа и се дърпа; гнусният балон на задника му потреперва. Старицата го развързва, хвърля примката настрана. Изчезват.

— Какво става? — пита той.

Бел Шо крие лице, изсеква се.

— Нищо. Пазя достатъчно летални за неспасяемите случаи, но не мога да принудя собствениците. Животното си е тяхно, искат да си го заколят те. Жалко! Толкова добро животно, толкова храбро и доверчиво!

„Летални“ — това да не е название на лекарство? Фармацевтичните компании са способни да измислят какво ли не. Внезапен мрак, от водите на Лета.

— Може би разбира повече, отколкото си мислите — казва й той. За своя собствена изненада, се опитва да я утеши. — Може би вече е изживявал подобно нещо. Тъй да се каже, роден е с познанието. В края на краищата, в Африка сме. Козите съществуват от сътворението на света. Не е нужно да ги учим на предназначението на стоманата и огъня. Те знаят как умират себеподобните им. Родени са с това познание.

— Мислите ли? Не съм убедена. Не мисля, че ние сме готови да умрем, никой от нас не е готов да умре сам.

Нещата започват да му се изясняват. За първи път се догажда за задачата, която си е поставила тази грозна женичка. Мрачното здание не е място за изцеление — тя е любител доктор и нищо повече — а последно убежище. Припомня си историята на… кой беше? Свети Юбер?… укрил елен, който се втурнал в параклиса му, задъхан и уплашен, бягайки от ловджийските кучета. Бев Шо — не ветеринарка, а жрица, погълнала идиотизмите на Новата ера, опитваща се, без никаква логика, да облекчава съдбата на страдащите африкански животни. Според Луси тя щяла да му се стори интересна. Луси греши. „Интересна“ не е точната дума.

Той прекарва в кабинета целия следобед, като помага според силите си. Когато приключва и последният преглед, Бев Шо го развежда из двора. В птичарника има само една птица, млад орел-риболов с шинирано крило. Останалите пациенти са само кучета — не Лусините чистокръвни, отглеждани кучета, а сбирщина от кльощави мелези, натъпкани в двете клетки, лаещи, скимтящи, плачещи, подскачащи от възбуда.

Той й помага да разпредели сухите хранителни смески и да напълни коритата с вода. Изпразват два десеткилограмови чувала.

— Как плащате за всичко това?

— Купуваме на едро. Организираме набиране на средства. Получаваме дарения. Предлагаме безплатно кастриране и получаваме за това грантове.

— Кой извършва кастрирането?

— Доктор Оостуицен, нашият ветеринар. Но той идва само един следобед седмично.