Джон Кутзее - Позор

— Не. Аз не го правя, Бев го прави. Никой друг не иска да го прави, така че тя е поела тази задача. Това ужасно я измъчва. Ти я подценяваш. Тя е по-интересен човек, отколкото си мислиш. Дори по собствените ти стандарти.

Собствените му стандарти — какви са? Задължително пренебрежение към трътлести женички с грозни гласове? Обзема го лека скръб: за Кейти, самотна в клетката си, за него самия, за всички. Той въздиша дълбоко и не се опитва да го прикрие.

— Прости ми, Луси.

— Да ти простя? За какво? — Тя се усмихва леко, насмешливо.

— Защото съм един от двамата смъртни, посочени да те въведат в този свят и защото не се оказах по-добър водач. Но ще отида да помагам на Бев Шо. При положение че не ме кара да я наричам „Бев“. Що за глупаво име! Като на крава. Кога ще започна?

— Ще й телефонирам.

На табелата на клиниката е изписано „Дружество за защита на животните“; отдолу — приемните часове, върху които обаче е поставена лентичка. В момента, в който излиза от колата, го наобикалят деца, просят пари или просто го зяпат. Той се промъква през тълпата и през внезапната какофония, създавана от две кучета, чиито собственици ги дърпат и които се зъбят едно на друго и ръмжат и лаят.

Малката, гола чакалня е претъпкана. Трябва да прескочи нечии крака, за да влезе.

— Госпожа Шо? — пита той.

Една старица кима към коридор, отделен с пластмасова завеса. Старицата води козел на късо въже; козелът гледа нервно, измерва с очи кучетата, копитата му цъкат по твърдия под.

Във вътрешното помещение, което остро мирише на урина, Бев Шо се е привела над ниска маса със стоманена повърхност. С тънка сонда с лампичка тя изследва гърлото на младо куче, което прилича на кръстоска между гонче и чакал. Коленичило на масата, босоного дете, очевидно собственикът, държи главата на кучето под мишница и се опитва да му попречи да затваря челюстите си. От кучешкото гърло се изтръгва ниско, клокочещо ръмжене; мощните крайници се напрягат. Той непохватно посяга да участва в стълкновението, като прибира задните крака на кучето и го заставя да клекне.

— Благодаря — казва Бев Шо. Лицето й е зачервено. — Има абсцес от прораснал зъб. Не разполагаме с антибиотици, така че… дръж го здраво, boytjie! — така че се налага да го цепнем и да се надяваме всичко да е наред.

Тя бръква в устата с ланцета. Кучето подскача високо, изтръгва се от него, почти се изтръгва от прегръдките на момчето. Той сграбчва кучето, преди да е слязло от масата; за момент кучешкият поглед, пълен с ярост и страх, го пронизва.

— Обърнете го, ето така — казва Бев Шо. Като гука успокоително, тя сръчно препъва кучето и го обръща на едната му страна.

— Колана!

Той увива колана около кучешкото тяло и Бев го закопчава.

— Тъй — казва Бев Шо. — Мислете си приятни неща, силни неща. Те подушват какво си мислите.

Той се отпуща върху кучето с цялата си тежест. Предпазливо, с ръка, увита в стара дрипа, детето отново разтваря челюстите. Кучето, ужасено, подбелва очи. Подушвали какво си мислиш — що за глупост! — Хайде, спокойно! — казва той полугласно.

Бев Шо отново забива ланцета. Кучето се задавя, замръзва, след това се отпуска.

— Така — казва Бев, — сега нека да се доверим на природата.

Тя откопчава колана, говори на детето на език, който му звучи като развален ксоса. Кучето, вече изправено, се крие под масата. Повърхността на масата е покрита с кръв и слюнка; Бев я избърсва. Детето примамва кучето да излязат.

— Благодаря ви, господин Лаури. Имате положително присъствие. Усещам, че обичате животни.

— Дали обичам животни? Ям ги, следователно предполагам, че ги обичам, поне някои части от тях.

Косата й е буря от къдрички. Интересно дали се навива сама, с щипци? Едва ли — това би й отнемало часове всеки ден. Сигурно е естествено къдрава. Досега не е виждал подобна къдравост толкова отблизо. Кръвоносните съдове на ушите й изпъкват — плетеница от червено и лилаво. Такива са и по носа й. А пък брадичката й излиза направо от бюста, като на птицечовка. Общо взето, забележително непривлекателна.

Тя обмисля думите му, чийто подтекст изглежда не е схванала.

— Да, в тая страна се ядат много животни. Не че ни е донесло особена полза. Не ми е ясно как ще се оправдаем пред тях. — След това добавя: — Ще продължим ли със следващото?

— Да се оправдаем? Кога? При Второто пришествие?

Любопитен е да чуе нещо повече по въпроса, но не е сега моментът.

Козелът, възрастно животно, едва ходи. Тестикулите му, наполовина жълтеникаво-морави, са се издули от едната страна като балон; другата представлява каша от спечена кръв и мръсотия. Старицата обяснява, че са го ръфали кучета. Но козелът изглежда бодър, весел, с боен дух. Докато Бев Шо го преглежда, той изръсва по пода купчинка барабонки. Застанала до главата му, сграбчила рогата му, старицата се преструва, че му се кара.