Джон Кутзее - Позор

Към седем, когато зората вече докосва възвишенията и кучетата се размърдват, всичко е готово. Комбито е натоварено с кутии с цветя, чувалчета с картофи, лук, зеле. Луси шофира, Пьетрус е отзад. Отоплението не работи; като се взира през замъгленото предно стъкло, Луси поема по шосето към Греъмстаун. Той седи до нея, яде от сандвичите, които тя е приготвила. Носът му тече — надява се тя да не забележи.

И тъй: ново приключение. Неговата дъщеря, която едно време той караше на училище и на балет, на цирк и на пързалката за кънки, сега го извежда, показва му своя живот, показва му този различен, непознат свят.

На „Донкин скуеър“ продавачите вече подреждат сергиите си върху дървени магарета и разтварят торбите със стока. Мирише на опърлено месо. Градът е потънал в студена мъглица; хората търкат длани, тупат с крака, псуват. Цари атмосфера на привидна близост, в която Луси, за негово облекчение, не участва.

Те са, както му изглежда, в онази част от пазаря, в която се продават продукти. От лявата им страна са се разположили три африканки, продаващи мляко, маса , масло, както и кокали за супа, поставени във ведро, запушено с мокър парцал. Вдясно от тях се е разположило семейство стари африканери, които Луси поздравява с „Tante Miems, Ooms Koos“; помага им един мъник с нахлупена над очите шапка, който едва ли има повече от десет години. И те, като Луси, продават картофи и лук, но и затворени сладка, конфитюри, сухи плодове, пакетчета чай — бунчу, плодов, билков.

Луси е донесла две сгъваеми столчета. Пият кафе от термоса и чакат първите клиенти.

Само преди две седмици той се намираше в класната стая и обясняваше на отегчени провинциални младежи каква е разликата между „пия“ и „изпивам“, „горя“ и „изгарям“. Свършени и несвършени глаголи, текущо действие и завършено действие. Колко далеч му се струва това сега. Живея, живял съм, живях.

Картофите на Луси, извадени и подредени в кошница с обем на цял будел, са чисти и измити. Картофите на Кокс и Мием са все още кални. В течение на сутринта Луси спечелва почти петстотин ранда. Цветята й се продават непрекъснато; в единайсет тя сваля цените и продава всичко. Търговията върви усилено и на сергията с млякото и месото; но възрастните съпрузи, седнали един до друг, вдървени и окумени, нямат толкова голям късмет.

Много от купувачите наричат Луси по име — повечето са жени на средна възраст, в чието отношение прозира собственическа нотка, сякаш нейният успех е и техен. Всеки път тя го представя: „Запознайте се с баща ми, Давид Лаури, на гости ми е от Кейптаун.“ „Сигурно се гордеете с дъщеря си, господин Лаури.“ „Да, много се гордея.“

— Бев има приют за животни — обяснява Луси след едно запознанство. — Понякога й помагам. На връщане ще се отбием у тях, ако не възразяваш.

Бев Шо не му е харесала — закръглена и шумна женичка с черни лунички, с късо подстригана, жилава коса, без врат. Той не харесва жени, които не правят усилие да бъдат привлекателни. Приятелките на Луси го бяха отблъсквали и преди по същата причина. Не се гордее с това — предразсъдък, заседнал в душата му, вкоренил се там. Мозъкът му се е превърнал в приют за стари мисли, лениви, неинтелигентни, без изход. Трябва да ги прогони, да прочисти помещенията. Но не го е грижа, или поне не го интересува особено.

Дружеството за защита на животните, някога дейна благотворителна организация в Греъмстаун, трябвало да приключи работата си, но в старото помещение шепа доброволци, водени от Бев Шо, продължават да поддържат ветеринарна клиника.

Той няма нищо против любителите на животни, с които Луси се мотае, откак я помни. Несъмнено светът ще загуби, ако те изчезнат. Затова, когато Бев Шо им отваря, придава на лицето си любезен израз, макар всъщност да го отвращава вонята на котешка пикня и кучи изпражнения и спрейове, която го блъсва от вратата.

Къщата е точно каквато си я е представял — паянтови мебели, джунджурии (порцеланови овчарки, хлопатари, четка от щраусови пера за гонене на мухи); някъде бъбри радио, в кафези чуруликат птички, в краката се мотаят котки. Към Бев Шо се прибавя Бил Шо, също като нея нисък и тантурест, който пие чай, седнал до кухненската маса, червен като цвекло, със сребърна коса и с пуловер поло.

— Сядай, сядай, Давид — казва Бил, — вземи си чаша, чувствай се като у дома си.

Сутринта се е проточила безкрайно, той е уморен, последното, което му се иска, е да си бъбри с тези хора. Поглежда Луси.

— Няма да останем, Бил — казва Луси. — Просто ще взема някои лекарства.