Джон Кутзее - Позор

Той кима разсеяно. Привлекателна, разсъждава той, но в живота й мъжете не съществуват. Себе си ли да укорява, или нещата биха се развили тъй във всеки случай? От деня на раждането на дъщеря си той изпитва към нея единствено буйна, щедра обич. Не е възможно да не е усетила това. Прекомерна ли е била тази обич? Обременила ли я е? Натрапил ли й е тази обич? Или тя я е разтълкувала по странен, зловещ начин?

— Намеря ли си занимание — повтаря той, отхвърляйки тези мисли. — Какво предлагаш?

— Можеш да ми помагаш с кучетата. Можеш да им приготвяш храната. За мен това винаги е било трудно. А и Пьетрус. Пьетрус има много работа на собствения си парцел. Можеш да му помогнеш.

— Да помогна на Пьетрус. Това ми харесва. Харесва ми историческата пикантерия. Как смяташ, той ще ми плаща ли надница за труда?

— Питай го. Сигурна съм, че ще ти плати. В началото на годината получи от Поземлената комисия субсидия, с която успя да купи от мен хектар и нещо. Не съм ли ти казала? Границата минава през водоема. Водоемът е общ. Всичко оттам до оградата е негово. Той има крава, която ще се отели през пролетта. Има две съпруги, или поне съпруга и приятелка. Ако правилно си е направил сметката, би могъл да получи и втора субсидия, с която да си построи къща — тогава може да се премести от конюшнята. По стандартите в Източен Кейп той е заможен. Поискай да ти плаща. Може да си го позволи. Не съм сигурна, че аз мога да си го позволя вече.

— Добре, ще приготвям кучешката храна. Ще предложа на Пьетрус да му копая. Друго?

— Можеш да помагаш в клиниката. Там отчаяно се нуждаят от доброволци.

— Тоест, да помагам на Бев Шо.

— Да.

— Не смятам, че ще се погаждаме.

— Тя няма нужда да се погаждате. Има нужда от помощ. Но не очаквай заплащане. Ще трябва да го правиш от добро сърце.

— Колебая се, Луси. Прекалено много ми мирише на принудителен труд в полза на обществото. Сякаш човек изкупва предишни грехове.

— Мога да те уверя, Давид, че животните в клиниката няма да се интересуват от мотивите ти. Няма да питат и не ги е грижа.

— Добре, ще го направя. Стига само да не трябва да ставам прекрасен човек. Не съм подготвен да се преобразявам. Искам да продължа да бъдат такъв, какъвто съм бил досега. Ще работя при това условие. — Ръката му още почива на стъпалото й; сега той я сграбчва за глезена. — Ясно ли е?

Тя го поглежда с усмивка, която той може да нарече единствено „сладка“.

— Значи си решил да си останеш лош. Луд, лош, опасен при познанство. Обещавам, че никой няма да иска от теб да се променяш.

Поднася го, както го поднасяше навремето майка й. Но е по-остроумна. Винаги са го привличали остроумни жени. Остроумие и красота. Дори при най-добра воля не можа да открие остроумие у Мелани.

Но красота — в изобилие.

Ето пак: леко го разтърсва вълна на похот. Съзнава, че Луси го наблюдава. Май не може да се прикрива. Интересно.

Става, излиза на двора. Младите кучета му се радват: припкат напред-назад в клетките си, скимтят доволно. Старата женска почти не помръдва.

Той влиза в нейната клетка, затваря вратата зад себе си. Тя повдига глава, оглежда го, клюма отново. Повехналите й цицки са провиснали.

Той прикляква, чеше я зад ушите.

— Изоставени сме, а? — казва й тихичко.

Изтяга се до нея на голия цимент. Над тях е бледосиньото небе. Крайниците му се отпускат.

Така го заварва Луси. Трябва да е заспал, защото изведнъж я вижда в клетката с кана вода; женската души стъпалата й.

— Сприятеляваме ли се? — пита Луси.

— Тя не се сприятелява лесно.

— Горкичката баба Кейти, тя е в жалейка. Никой не я ще и тя го знае. Най-смешното е, че потомците й са сигурно по целия окръг и с голямо удоволствие биха я приели при себе си. Но нямат властта да я поканят. Те са част от мебелите, част от алармената система. Те ни оказват честта да се отнасят към нас като към кучета, ние откликваме, като се отнасяме към тях като към вещи.

Излизат от клетката. Булдожката се срива и затваря очи.

— Църковните отци отдавна спорят по въпроса и накрая решиха, че животните нямат истински души — отбелязва той. — Душите им са свързани с телата им и умират с телата им.

Луси свива рамене.

— Не съм сигурна дали и аз имам душа. Ако видя душа, няма да знам какво е.

— Не е вярно. Ти самата си душа. Всички сме души. Души сме, преди да се родим.

Тя го гледа странно.

— Какво ще правиш с нея? — пита той.

— С Кейти ли? Ако се наложи, ще я оставя тук.

— Никога ли не приспиваш животни?