Джон Кутзее - Позор

През един прозорец той зърва задния двор на семейство Шо: ябълка, която ръси червиви плодове, избуяли плевели, пространство, заградено с поцинковани ламаринени листове, дървени палети, стари автомобилни гуми, сред които щъкат кокошки; в ъгъла, колкото и невероятно да изглежда, дреме млада антилопа.

— Е, какво ти е мнението? — пита Луси, когато са в колата.

— Не искам да съм груб. Това си е своего рода субкултура. Нямат ли деца?

— Нямат. Не подценявай Бев. Не е глупава. Прави огромни добрини. Бори се от години, първо от името на Дружеството, сега от свое име.

— Обречена битка.

— Обречена е. Пари вече няма. Животните не фигурират в списъка на националните приоритети.

— Сигурно се отчайва. А и ти.

— Да. Не. Какво значение има? Животните, на които тя помага, не се отчайват. Положението им се облекчава страхотно.

— Чудесно тогава. Извинявай, детето ми, просто ми е трудно да развия интерес към този въпрос. Възхищава ме това, което правиш ти, което прави тя, но защитниците на животните ми приличат на християнска секта. Всички са тъй бодри и доброжелателни, че след известно време ти се прищява да идеш да изнасилиш или да ограбиш. Или да ритнеш някоя котка.

Учуден е от избухването си. Не е раздразнен, ни най-малко.

— Смяташ, че трябва да се заема с по-важни неща — констатира Луси. Излезли са на магистралата и тя шофира, без да го поглежда. — Смяташ, че понеже съм твоя дъщеря, трябва да си уредя живота по-добре.

Той вече клати глава.

— Не… не… — повтаря тихо.

— Смяташ, че трябва да рисувам натюрморти или да изучавам руски език. Не одобряваш приятели като Бев и Бил Шо, защото те няма да ме насочат към по-възвишен живот.

— Не е вярно, Луси.

— Вярно е. Няма да ме насочат към по-възвишен живот и причината е, че по-възвишен живот не съществува. Това е единственият живот. Който делим с животните. Именно такъв пример дават хора като Бев. Този пример се опитвам да следвам. Да споделя някои от нашите човешки привилегии със зверовете. Не искам да се върна в следващото си съществуване като куче или като свиня и да трябва да живея така, както живеят при нас кучетата и свинете.

— Луси, миличка, не се сърди. Да, съгласен съм, това е единственият живот. Що се отнася до животните, да, разбира се, нека да сме добри към тях. Но да не губим перспективата. Ние сме от различен ред на съзиданието. Не казвам, че сме по-високо, просто сме различни. Така че, ако ще бъдем добри, нека да сме добри просто защото сме щедри, не защото се чувстваме виновни, или се боим от наказание.

Луси поема дълбоко дъх. Изглежда, като че ще отговори на неговата проповед, но се отказва. Стигат до къщата в мълчание.

Той седи във всекидневната и гледа мач по телевизията. Нула на нула — никой от отборите не се старае да победи.

Коментарът е ту на сотхо, ту на ксоса — езици, от които той не разбира нито дума. Намалява звука, докато едва го чува. Съботен следобед в Южноафриканската република; време, посветено на мъжете и техните удоволствия. Той задрямва.

Когато се събужда, на кушетката до него седи Пьетрус с бутилка бира в ръка. Увеличил е звука.

— „Бушбъкс“ — казва Пьетрус. — Моят отбор. „Бушбъкс“ и „Съндаунс“.

Отборът на „Съндаунс“ бележи корнер. Пред вратата става меле. Пьетрус простенва и се хваща за главата. Когато прахът се вдига, вратарят на „Бушбъкс“ лежи, затиснал топката с гърди.

— Добър е! Много е добър! — казва Пьетрус. — Добър вратар е. Трябва да го задържат.

Мачът свършва наравно. Пьетрус сменя каналите. Бокс: двама дребнички мъже, тъй дребни, че едва стигат до гърдите на рефера, се заобикалят, подскачат, млатят се един друг.

Той се изправя, отправя се към вътрешността на къщата. Луси лежи на леглото си и чете.

— Какво четеш? — пита я той. Тя го поглежда насмешливо, после измъква тапите от ушите си.

— Какво четеш? — повтаря той и добавя: — Нищо не излиза, нали? Да си тръгна ли?

Тя се усмихва, оставя книгата настрана. „Тайната на Едуин Друд“ — това не беше очаквал.

— Седни — казва тя.

Той сяда на леглото й, разсеяно гали босото й стъпало. Красиви крака, стройни. Добри кости, като на майка й. Жена в разцвета на младостта си, привлекателна, въпреки пълнотата си, въпреки неподходящото облекло.

— От моя гледна точка, Давид, всичко си е много наред. Радвам се, че си тук. Ще ти е нужно време да се нагодиш към темпото на провинциалния живот, но това е всичко. Намериш ли си занимание, няма да ти е толкова скучно.