Джон Кутзее - Позор

— Всичките са кучета-пазачи — обяснява тя. — Работни кучета, на краткосрочни договори: две седмици, една седмица, понякога само за уикенда. Обикновено ги изпращат за лятната ваканция.

— Ами котки? Не вземаш ли и котки?

— Не ми се смей. Смятам да започна да приемам и котки. Просто още не съм приготвила нищо за тях.

— Още ли притежаваш оная сергия на пазара?

— Да, продавам в събота сутрин. Ще те заведа.

Значи така си изкарва тя прехраната: от кучкарниците и с продажба на цветя и зеленчуци. Какво по-просто от това?

— Кучетата не се ли отегчават? — Той сочи към едно, кафеникав женски булдог, сам в клетката. Положило глава на лапите си, кучето ги гледа тъжно, дори не си прави труда да стане.

— Имаш предвид Кейти? Тя е изоставена. Собствениците й фалираха. Не си бяха плащали сметките в продължение на месеци. Не знам какво ще я правя. Предполагам, че ще се опитам да й намеря дом. Сега се цупи, но иначе си е много добра. Всеки ден я извеждаме да потича, или аз, или Пьетрус. Това е част от условията.

— Кой е този Пьетрус?

— Ще ви запозная. Пьетрус е новият ми помощник. Всъщност от март ми е съсобственик. Голяма скица.

Той крачи редом с нея покрай калния вир, в който безгрижно плава семейство патици, покрай кошерите и през градината: цветни лехи и зимни зеленчуци — цветно зеле, картофи, цвекло, лук. Посещават помпата и водоема в покрайнините на имота: през последните две години валяло доста и нивото на водата се вдигнало.

Тя говори уверено по тези въпроси. Стопанка от нов тип от граничните райони. Навремето се гледаха говеда и царевица. Сега на дневен ред са кучета и нарциси. Колкото повече неща се променят, толкова всичко си остава същото. Историята се повтаря, макар и малко по-скромно. Може би и историята си е взела поука.

Връщат се покрай напоителната вада. Босите палци на Луси ровят червената пръст, оставят ясни следи. Солидна жена, потънала в новия си живот. Браво! Ако това е неговото завещание — тази жена, неговата дъщеря — тогава няма от какво да се срамува.

— Не се старай да ми намираш занимание — казва той, като се връщат в къщата. — Донесъл съм си книги. Нужни са ми само маса и стол.

— Над нещо специално ли работиш? — Пита тя предпазливо. Работата му не е предмет на чести разговори помежду им.

— Имам си планове. Нещо около последните години на Байрон. Не книга, поне не като книгите, които съм писал в миналото. По-скоро нещо за сцената. Думи и музика. Героите говорят и пеят.

— Не знаех, че още имаш амбиции в това отношение.

— Реших да си доставя удоволствие. Но не е само това. На човек му се ще да остави нещо след себе си. Поне мъжът иска да остави нещо след себе си. За жените е по-лесно.

— Защо да е по-лесно за жените?

— Имам предвид, че е по-лесно да произведат нещо, което да живее собствен живот.

— Тук не включваш ли и бащинството?

— Бащинството… все си мисля, че в сравнение с майчинството бащинството е доста абстрактна работа. Но нека да изчакаме и да видим какво ще излезе. Ако излезе нещо, ти първа ще научиш. Първа и, по всяка вероятност, последна.

— Сам ли ще напишеш музиката?

— В повечето случаи ще я заимствам. В това отношение нямам угризения. В началото смятах, че разработваната тема ще наложи доста богата оркестрация. Нещо от Щраус например. Това би било извън силите ми. Сега съм тръгнал по друг път, към много оскъден акомпанимент: цигулка, чело, обой или фагот. Но засега всичко е в сферата на идеите. Не съм написал дори нота — постоянно ме разсейваха. Трябва да си чула за неприятностите ми.

— Роз спомена нещо по телефона.

— Сега няма да говорим за това. Някой друг път.

— Завинаги ли напусна университета?

— Подадох си оставката. Помолиха ме да си подам оставката.

— Ще ти бъде ли мъчно?

— Дали ще ми бъде мъчно? Не знам. Не бях кой знае какъв преподавател. Открих, че все по-малко съм способен да будя интерес у студентите си. Не се интересуваха от това, което имах да им казвам. Затова може би няма да ми е мъчно. Може би ще се наслаждавам на свободата си.

На прага се е изправил мъж, висок мъж в син гащеризон, гумени ботуши и вълнена шапчица.

— Пьетрус, влез да те запозная с баща си — казва Луси.

Пьетрус изтрива ботушите си. Ръкуват се. Набраздено, обветрено лице; проницателен поглед. Четирийсет? Четирийсет и пет?

Пьетрус се обръща към Луси:

— Пръскалката. Дошъл съм за пръскалката.

— В комбито е. Почакай, ще я донеса.

Оставя го с Пьетрус.

— Вие се грижите за кучетата, така ли? — подема той, за да наруши тишината.