Джон Кутзее - Позор

— Господин председател, отново преливаме от пусто в празно. Да, казва той, виновен е, но когато се опитваме да чуем нещо конкретно, внезапно той ни изповядва не насилие над млада жена, а някакво си непреодолимо влечение; нито споменава причинената болка, нито дългата предистория на експлоатация, част от която е всичко това. По тази причина смятам, че е безполезно да продължаваме да разговаряме с професор Лаури. Трябва да приемем признанието му и да направим съответните препоръки.

Насилие. Той очакваше тази дума. Изречена с глас, трептящ от праведност. Какво вижда тази жена, когато го гледа, та е толкова разгневена? Акула между безпомощни рибки? Или друго видение: огромен тежък мъжкар притиска непорасналото момиче, заглушавайки виковете й с широка длан? Колко нелепо! След това си спомня: вчера те са били събрани в същата зала и тя е била пред тях, Мелани, която не му стига и до рамото дори. Неравни — как би могъл да го отрече?

— Склонна съм да се съглася с д-р Расоол — казва преподавателката по бизнес. — Освен ако има нещо, което професор Лаури иска да добави, смятам, че трябва да вземем решение.

— Преди да сторим това, г-н председател — казва Суортс, — бих искал да се обърна за последен път с молба към професор Лаури. Желаещ ли да поддържаш някаква теза?

— Защо? Защо е толкова важно да поддържам теза?

— Защото това би ни помогнало да успокоим ситуацията, която вече става много напрегната. Всички, естествено, бихме предпочели да решим този случай без намесата на медиите. Но не беше възможно. Случаят привлече много внимание, доведе до последици, които не сме в състояние да контролираме. Всички очи са отправени към университета, всички чакат да видят как ще се справим. Като те слушам, Давид, оставам с впечатлението, че се смяташ за несправедливо обвинен. Това е напълно погрешно. Всички в нашата комисия се опитваме да постигнем компромис, който да ти позволи да задържиш работата си. Затова те питам: нямаш ли някаква теза, която да оповестиш и която да не противоречи на съвестта ни и да ни позволи да препоръчаме нещо по-леко от тази жестока санкция, иначе казано от уволнението ти?

— Всъщност ме питаш дали бих се смирил и помолил за милост?

Суортс въздъхва.

— Давид, няма защо да се присмиваш на усилията ни, това няма да ти помогне. Поне приеми отлагане на заседанието, така че да можеш да обмислиш положението си.

— Какво искаш да съдържа изявлението ми?

— Признание, че си сгрешил.

— Вече го признах. От сърце. Виновен съм по обвиненията, които ми се отправят.

— Не си играй игрички с нас, Давид. Има разлика между това да се признаеш виновен по обвинение и да признаеш, че си сгрешил и ти знаеш това.

— Не — казва Фародия Расоол. — То ще ни върне към началото. Първо професор Лаури трябва да направи изявление. След това можем да решим дали да го приемем при смекчаващи обстоятелства. Не обсъждаме първо за какво ще бъде изявлението му. Изявлението му трябва да дойде от него и със собствени негови думи. Тогава ще видим дали е искрен.

— И вие смятате, че сте способни да разберете това от думите, които ще използвам — да разберете дали идват от сърце?

— Ще го разберем от отношението ви. Ще видим дали изразявате разкаяние.

— Добре. В случая с госпожица Изаакс се възползвах от положението си. Сгреших и съжалявам. Достатъчно ли ви е?

Не е въпросът, дали е достатъчно за мен, професор Лаури, въпросът е, дали е достатъчно за вас. Признанието ви отразява ли искрените ви чувства?

Той клати глава.

— Изрекох думите заради вас, сега искате още, искате да докажа тяхната искреност. Това е чудовищно. Това надхвърля изискванията на закона. До гуша ми дойде. Нека да се върнем отново към правилата. Заявих, че се признавам за виновен. Нищо повече няма да кажа.

— Така — казва Матабане от председателското място. — Ако няма други въпроси към професор Лаури, бих искал да му благодаря, че ни уважи, и да го освободя.

Отначало не го познават. Почти е слязъл по стълбите, когато чува вик „Ето го!“ и тичащи стъпки.

Настигат го вече долу; един дори го сграбчва за пеша, за да го забави.

— Може ли да поговорим, професор Лаури? — пита нечий глас.

Той не обръща внимание, промъква се през претъпканото фоайе, където хората се обръщат, за да зяпат високия мъж, бягащ от преследвачите си.

Някой му препречва пътя.

— Дръж! — казва женски глас.

Той се обръща, протяга ръка. Фотографска светкавица.

Около него кръжи жена. Косата й, в която са вплетени кехлибарени мъниста, пада права от двете страни на лицето й. Тя се усмихва, показвайки равни, бели зъби.