Джон Кутзее - Позор

— Нали са красиви — казва му тя. — Връщат се всяка година. Винаги тези три. Чувствам се поласкана, че ме посещават. Че са ме избрали.

Три. Това би било решение. Той и Луси, и Мелани. Или той и Мелани, и Сорая.

Закусват заедно, след това извеждат двата добермана на разходка.

— Мислиш ли, че би могъл да живееш тук, в нашата част на света? — пита го Луси неочаквано.

— Защо? Да не ти трябва нов кучкар?

— Не, нямах предвид това. Не би ли могъл да си намериш работа в Роудз юнивърсити — сигурно имаш връзки там — или в Порт Елизабет?

— Не мисля, Луси. Вече не съм продаваем. Скандалът ще ме следва, белязан съм. Не, ако потърся работа, трябва да бъде нещо невзрачно — писар, стига още да има писари, помощник в кучкарник.

— Но ако искаш да сложиш край на скандалните приказки, не трябва ли да се защитиш? Като бягаш, само даваш храна на клюките, нали?

Като дете Луси беше тиха и незабележима; наблюдаваше го, но никога, поне доколкото беше забелязал, не го съдеше. Сега, прехвърлила двайсетте, е започнала да се оформя. Кучета, градинарство, астрологическа литература, асексуално облекло: във всяко той чете декларация за независимост, обмислена, целенасочена. Както и пренебрежението към мъжете. Строителка на собствения си живот. Излизаща изпод сянката му. Добре! Той одобрява.

— Това ли смяташ, че съм направил? Избягал съм от местопрестъплението?

— Оттеглил си се. Спестил си си неприятностите — каква е разликата?

— Не ме разбираш, мила. Това, което искаш от мен, вече не може да се постигне, basta. В наше време не става. Дори ако се опитам да се защитя, никой няма да ме слуша.

— Не е вярно. Дори ако си, какъвто се описваш, морален динозавър, винаги ще има любопитни да чуят какво ще каже един динозавър. Аз например съм любопитна. Каква е твоята обосновка? Нека я изслушаме.

Той се колебае. Наистина ли иска от него да й избълва интимни подробности?

— Моята обосновка е правото на желанието. Оправданието ми е богът, който кара дори птичките да се разтреперват.

Той се вижда в апартамента на девойчето, в спалнята й, чува как дъждът струи навън, усеща как печката в ъгъла лъха на парафин; привежда се над нея, смъква дрехите й; ръцете й се отпущат, като на умряла. Ерос бе мой повелител — иска му се да й каже, — бог, който действаше чрез мен . Каква суета! Но не и лъжа, поне не съвсем. В цялата жалка история имаше нещо щедро, което с всички сили се стараеше да разцъфти. Ако беше знаел колко кратко време му е отделено!

Той отново се опитва да обясни, този път — по-бавно.

— Когато беше малка, когато още живеехме в Кенилуърт, съседите имаха куче, златен ретривър. Не знам дали си спомняш.

— Смътно.

— Кучето беше мъжко. Щом в околността се появеше някоя женска, то се възбуждаше, ставаше неудържимо и собствениците му го биеха редовно, така че да му създадат павловски рефлекс. Това продължи, докато горкото куче се обърка напълно. При вида на някоя женска свиваше уши и търчеше да се крие с подвита опашка.

Той млъква.

— Не те разбирам — казва Луси.

Наистина не е за разбиране.

— В цялата тази история имаше нещо толкова долно, че се отчаях. Смятах, че едно куче може да се наказва за простъпки, като изяден чехъл например. Кучето ще разбере, че наказанието е справедливо: бият го, защото е изяло чехъла. Но желанието е нещо различно. Никое животно няма да сметне, че е справедливо да го наказват, защото се е подчинило на инстинкта си.

— Следователно на мъжките екземпляри трябва да се разрешава да следват инстинктите си необуздано? Това ли е поуката?

— Не, не това е поуката. Най-отвратителното в историята, която ти разказвам, беше, че горкото куче започна да мрази природата си. Вече не беше нужно да го бият. То бе готово да се самонаказва. От този момент нататък щеше да бъде по-добре да го бяха застреляли.

— Или кастрирали.

— Може би. Но дълбоко в себе си то сигурно би предпочело да го застрелят. Сигурно би го предпочело пред предлаганите му възможности: от една страна, да се откаже от природата си, от друга, да прекара остатъка от живота си като шляпа из дневната, въздиша, души котката и дебелее.

— Винаги ли си разсъждавал така, Давид?

— Не, невинаги. Понякога съм мислил точно обратното. Че желанието е бреме, без което бихме си живели прекрасно.

— Трябва да си призная, че съм по-склонна да приема това.

Той я изчаква да продължи, но тя млъква.

— Във всеки случай — подема тя, — за да се върнем на въпроса, прогонили са те по живо по здраво. Колегите ти отново могат да дишат свободно, докато изкупителната жертва се лута в пустошта.