Джон Кутзее - Позор

Усеща как го влачат по кухненския под. След това изгубва съзнание.

Лежи по лице на студените плочки. Опитва се да стане, но нещо пречи на краката му да се движат. Отново затваря очи.

Той е в тоалетната; тоалетната на Лусиния дом. Изправя се замаян. Вратата е заключена, ключът липсва.

Сяда на тоалетната чиния и се опитва да се опомни. В къщата цари тишина, кучетата лаят, но като че ли повече от чувство за дълг, отколкото от ярост.

— Луси! — изграква той, след това повтаря по-високо: — Луси!

Опитва се да рита вратата, но не е на себе си; пък и пространството е твърде малко, а вратата — много стара и здрава.

Значи настъпи денят на изпитанието. Без предупреждение, без фанфари, тук е — и той е впримчен. В гърдите сърцето му бие толкова силно, че и то, по своя безсловесен начин, сигурно знае. Как ли ще устоят на изпитанието, той и сърцето му?

Детето му е в ръцете на непознати. След минути, след час ще бъде твърде късно; това, което става в момента с нея, няма да може да се поправи, ще се превърне в минало. Но в момента още не е. В момента трябва да направи нещо.

Макар да се напряга да чуе, не долавя откъм къщата никакъв звук. Но ако детето му го вика, дори мълчаливо, той не може да не чуе!

Барабани по вратата.

— Луси — изкрещява. — Луси! Кажи ми нещо!

Вратата се отваря, едва не го събаря. Пред него е вторият мъж, по-ниският, който държи за гърлото празна еднолитрова бутилка.

— Ключовете — казва мъжът.

— Не.

Мъжът го блъска. Той залита назад, сяда тежко. Мъжът вдига бутилката. Лицето му е спокойно, без следа от гняв. Просто си върши работата: принуждава някого да му предаде предмет. Ако за целта е нужно да го удари с бутилка, ще го удари, ще го удря колкото пъти е нужно, ако е необходимо, ще счупи бутилката.

— Вземи ги. Вземи всичко. Само остави дъщеря ми.

Мъжът безмълвно взема ключовете и отново го заключва в тоалетната.

Той трепери. Опасна тройка. Защо не го разбра начаса? Но в момента те нищо не са му направили, още нищо. Възможно ли е покъщнината да им е достатъчна? Възможно ли е да не сторят нищо на Луси?

Някъде зад къщата се разнасят гласове. Кучетата се разлайват по-силно, възбудено. Той се качва на клозетната чиния и се взира през решетката на прозореца.

Понесъл пушката на Луси и издут чувал за боклук, вторият мъж тъкмо изчезва зад ъгъла на къщата. Шумно се затваря вратата на някаква кола. Той познава звука: неговата кола. Мъжът се появява отново, не носи нищо. За момент двамата се гледат право в очите. „Хей!“ — изрича мъжът, усмихва се мрачно и вика нещо. Взрив от смях. След момент хлапакът идва при него и двамата застават под прозореца, разглеждайки затворника си, обсъждайки съдбата му.

Той говори италиански, говори френски, но италианският и френският няма да го спасят в тази тъмна Африка. Безпомощен е: селска тетка, карикатура, мисионер в расо и колониален шлем, който със сбрани длани и очи към небето очаква диваците да обсъдят на собствения си език как ще го пуснат във врящия котел. Мисионерската работа — какво постигна това огромно облагородително начинание? Нищо осезаемо.

Сега откъм предната част на къщата се появява високият мъж, който носи пушка. С лекотата на опита той пъха куршума, насочва цевта към кучешката клетка. Най-голямата от германските овчарки, запенена от бяс, се опитва да захапе цевта. Силен гръм; кръв и мозък опръскват клетката. За момент лаят спира. Мъжът стреля още два пъти. Едно от кучетата, улучено в гърдите, умира на място; друго, със зейнала рана на гърлото, сяда тежко, присвива уши и следи с поглед движенията на това същество, което дори не си прави труда да го довърши милостиво.

Всичко замира. Останалите три кучета, които няма къде да се скрият, се оттеглят в задната част на клетката, кръжат, хленчат тихо. Без да бърза, мъжът ги довършва едно по едно.

Стъпки по коридора — и вратата на тоалетната се отваря отново. Вторият мъж се изправя пред него; отзад се мярва хлапакът в риза на цветя, който яде от кофичка със сладолед. Той се опитва да измести мъжа с рамо, минава покрай него, след това пада тежко. Препънали са го някак: сигурно го упражняват, като тренират футбол.

Докато лежи прострян, го обливат от глава до пети с течност. Очите му изгарят, той се опитва да ги избърше. Разпознава миризмата: метилов спирт. Мъчи се да стане, но го изтикват обратно в тоалетната. Драскане на кибритена клечка — и моментално е погълнат от студен синкав пламък.

Значи е грешал? Значи нито той, нито дъщеря му са пожалени! Може да изгори, може да умре; щом той може да умре, може и Луси, преди всичко Луси!