Джон Кутзее - Позор

Присъда? Въпрос? Вярва ли тя, че са го направили изкупителна жертва?

— Не мисля, че „изкупителна жертва“ е най-добрата характеристика — започва той предпазливо. — Изкупителните жертви са вършили работа, когато все още са били подплатени с религиозна мощ. Натрупваш греховете на града върху гърба на жертвата, прогонваш жертвата и градът е пречистен. Имало е полза от тях, защото всички са знаели как да тълкуват ритуала, включително боговете. След това боговете измрели и неочаквано се оказало, че градът трябва да се пречиства без божествена помощ. Вместо символизъм се наложило да се прибягва до истинско действие. Родил се цензорът — в смисъла, който му придавали в древния Рим. Бдителността станала мото: бдителност на всички за всички. Пречистването било заменено с чистка.

Увлича се; чете лекции.

— Както и да е — приключва той, — след като съм се сбогувал с града, какво откривам, че правя в пустошта? Лекувам кучета. Правя се на дясната ръка на жена, която се специализира в стерилизация и евтаназия.

Луси се изсмива.

— Бев ли? Ти смяташ, че Бев е част от репресивен апарат? Бев е изпълнена със страхопочитание към теб! Ти си професор. Досега тя не се е запознавала с такъв старомоден професор. Бои се да не прави граматически грешки пред теб.

Към тях по пътеката се приближават трима мъже, по-скоро двама мъже и хлапак. Вървят бързо, с широките крачки на селяни. Кучето откъм страната на Луси забавя ход и настръхва.

— Опасни ли са? — пита той полугласно.

— Не знам.

Тя стяга поводите на доберманите. Мъжете са до тях. Кимване, поздрав — отминават ги.

— Кои са тези? — пита той.

— Досега не съм ги виждала.

Стигат до границата на плантацията и се връщат. Непознатите не се виждат никъде.

Като се приближават до къщата, чуват как затворените кучета лаят възбудено. Луси ускорява крачка.

Тримата са там, чакат ги. Мъжете стоят на разстояние, а хлапакът — между клетките, съска на кучетата и прави внезапни, заплашителни движения. Кучетата, бесни, лаят и щракат челюсти. Кучето откъм страната на Луси се опитва да се отскубне. Дори старата женска, булдогът, която той сякаш е осиновил, ръмжи тихо.

— Пьетрус! — вика Луси. Но Пьетрус не се вижда никъде. — Махни се от кучетата! — крещи тя. — Hamba!

Хлапакът хуква към другите двама. Лицето му е плоско и безизразно, със свински очички; облечен е в риза на цветя, панталоните му са смъкнати, има жълта слънчева шапчица. Спътниците му са в работни панталони. По-високият от двамата е красив, смайващо красив, с високо чело, изрязани скули и големи, широки ноздри.

При приближаването на Луси кучетата се успокояват. Луси отваря третата клетка и вкарва двата добермана там. Смел жест, казва си той, но дали е и мъдър?

Луси се обръща към мъжете:

— Какво искате?

Отговаря по-младият:

— Трябва да телефонираме.

— Защо трябва да телефонирате?

— Сестра му — той неопределено размахва ръце зад себе си — пострада.

— Пострада?

— Да, много зле.

— Как пострада?

— Бебе.

— Сестра му ражда?

— Да.

— Откъде сте?

— От Еразмускраал.

Двамата с Луси се споглеждат. Еразмускраал, в горската концесия, е селце без електричество, без телефон. Звучи правдоподобно.

— Защо не телефонирахте от лесничейството?

— Там няма никого.

— Стой тук — му казва Луси полугласно и после се обръща към хлапака: — Кой иска да телефонира?

Хлапакът посочва високия, красив мъж.

— Влез — казва Луси. Отключва задната врата и влиза. След нея влиза високият мъж. След секунда вторият мъж се втурва покрай него и също влиза в къщата.

Нещо не е наред, той се досеща веднага.

— Луси, излез! — виква, без да знае дали да влезе, или да изчака тук и да държи хлапака под око.

Къщата е тиха.

— Луси! — вика той отново и тъкмо когато влиза, резето щраква.

— Пьетрус! — вика той с пълен глас.

Хлапакът се извръща и хуква с всички сили към предната врата. Той пуска булдога от каишката.

— Дръж! — изкрещява.

Кучето се понася тежко след хлапака.

Той ги настига пред къщата. Хлапакът е откъснал бобено стъбло и плаши кучето с него. „Къш… къш… къш…“ — пъхти той, като муши със стеблото. Ръмжейки тихо, кучето го обикаля отляво и отдясно.

Изоставяйки ги, той хуква обратно към кухненската врата. Долното крило не е залостено; няколко силни ритника — и се отваря. На четири крака той пропълзява в кухнята.

Върху главата му се стоварва удар. Той има време да помисли: „Ако съм още в съзнание, значи нищо ми няма“, след това крайниците му омекват и той се строполява.