Джон Кутзее - Позор

Той не си прави труда да отговори. Денят още не е приключил. Война, жестокост: всяка дума, с която се опитват да приключат днешния ден, потъва в черното гърло на деня.

Бев Шо ги посреща на вратата. Съобщава им, че Луси е взела успокоително и си е легнала; най-добре да не бъде обезпокоявана.

— Била ли е в полицията?

— Да, вече са пуснали съобщение за колата ви.

— А била ли е на лекар?

— Нищо не е пропуснато. Ами вие как сте? Луси каза, че лошо сте обгорял.

— Обгорял съм, но не толкова зле, колкото изглежда.

— Тогава трябва да хапнете и да си отпочинете.

— Не съм гладен.

Тя пълни за него семейната голяма, старомодна чугунена вана. Той изтяга невзрачното си тяло в горещата вода и се опитва да се отпусне. Но когато иска да излезе от ваната, се подхлъзва и едва не пада: слаб е като бебе, главата му се мае. Налага му се да повика Бил Шо и да понесе унижението да му помагат да излезе от ваната, да му помагат да се избърше, да му помагат да облече чужда пижама. По-късно чува как Бил и Бев разговарят тихо и знае, че разговарят за него.

В болницата са му дали тубичка болкоуспокоителни, пакет превръзки за изгорено и малка алуминиева възглавничка, на която да си подпре главата. Бев Шо го настанява на една кушетка, която мирише на котки; той заспива изненадващо бързо. Събужда се посред нощ с невероятно ясна мисъл. Имал е видение: Луси му е проговорила, думите й „Ела при мен, спаси ме!“ все още ехтят в главата му. Видението му показва Луси права, с протегнати ръце, вчесана назад мокра коса, облята в бяла светлина.

Той става, блъска се в един стол, събаря го. Светна лампа и Бев Шо се озовава пред него по нощница.

— Трябва да говоря с Луси — бъбри той; устата му е суха, езикът му е набъбнал.

Вратата на стаята, в която е Луси, се отваря. Луси изобщо не прилича на образа си от видението. Лицето й е подпухнало от сън, тя запасва колана на един пеньоар, който очевидно не е неин.

— Извинявай, сънувах нещо — казва той. Неочаквано думата „видение“ му се струва прекалено старомодна, прекалено необичайна. — Помислих, че ме викаш.

Луси поклаща глава.

— Не съм те викала. Иди да спиш.

Права е, разбира се. Часът е три сутринта. Но той не може да не отбележи, че за втори път днес тя се обръща към него като към дете — дете, или старец.

Опитва се да заспи, но не успява. Сигурно е от хапчетата, казва си: не видение, не дори сън, ами просто химическа халюцинация. Въпреки това женската фигура, обляна в светлина, не изчезва. „Спаси ме!“ — вика дъщеря му, думите й са ясни, звънтящи, истински. Възможно ли е душата на Луси да е напуснала тялото й и да е дошла при него? Може ли хора, които не вярват в души, въпреки това да имат души и могат ли техните души да водят независим живот?

До изгрева има цели часове. Китката го боли, очите му лютят, главата му го сърби и боли. Той предпазливо светва лампата и става. Увит в одеяло, отваря Лусината врата и влиза. До леглото има стол; той сяда. Усеща, че Луси е будна.

Какво прави? Бди над своето момиченце, пази го от зло, прокужда лошите духове. След дълго бдение усеща, че тя започва да се успокоява. Леко пуфтене, когато устните й се разтварят, и едва доловимо хъркане.

Сутрин е. За закуска Бев Шо му сервира корнфлейкс и чай. След това изчезва в стаята на Луси.

— Как е? — пита той, когато Бев отново се появява.

Но Бев Шо само поклаща глава. Като да му казва: какво ти влиза в работата? Менструация, раждане, насилие и последиците му — все свързани с кръв, женско бреме, женски периметър.

Не за първи път той се запитва дали жените не биха се чувствали по-добре в общност от жени, приемащи мъже само когато поискат. Може би греши, като смята Луси за хомосексуална. Може би тя просто предпочита женска компания. Може би такива са всички лесбийки: жени, които не се нуждаят от мъже.

Нищо чудно, че така яростно воюват срещу изнасилването — и тя, и Хелън. Изнасилването — бог на хаоса и кръвосмешението, посегател срещу изолацията. Да изнасилиш лесбийка е по-лошо от изнасилването на девица, ударът е по-силен. Знаеха ли онези мъже какво правят? Да не би хората да говорят?

В девет, когато Бил Шо отива на работа, той почуква на вратата на Луси. Луси лежи с лице към стената. Той сяда до нея, докосва бузата й. Бузата е мокра от сълзи.

— За такива неща не е лесно да се говори — казва той, — но съветва ли се с лекар?

Тя сяда и се изсеква.

— Снощи ходих при нашето джипи.

— Той ще се погрижи ли, ако има нещо?

— Тя. Тя, не той. Не — сега в гласа й се долавя гняв, — как би могла? Как може лекар да се погрижи, ако има нещо? Разсъждавай!