Джон Кутзее - Позор

Той се изправя. Щом тя е решила да се дразни, и той може да се дразни.

— Извинявай, че попитах. Какво ще правим днес?

— Как какво? Ще се върнем във фермата и ще разчистим.

— А после?

— После ще продължаваме, както преди.

— Във фермата?

— Разбира се. Във фермата.

— Разсъждавай, Луси. Нещата се промениха. Не можем да възкръснем от пепелищата.

— Защо не?

— Защото не е разумно. Защото не е безопасно.

— Никога не е безопасно и изобщо не става дума за разум. Не се връщам, защото е разумно, или защото не е разумно. Просто се връщам.

Седнала, облечена в чужда нощница, тя му се опълчва, с вирнат врат, с блеснали очи. Вече не е татковото момиченце, не е.

Преди да си тръгнат, той трябва да си смени превръзките. В тясната малка баня Бев Шо развива бинтовете. Клепачът му е още затворен, по главата му са се образували мехури, но раните не са толкова сериозни, колкото би могло. Най-много боли крайчето на дясното му ухо: както му обясни младата лекарка, това е единствената част от тялото му, която наистина е изгоряла.

Бев мие със стерилен разтвор розовата нежна кожица под изгорялото по главата му, след това взема щипци и полага отгоре мазна жълта превръзка. Внимателно маже гънките на клепача му и ухото му. Работи мълчаливо. Той си спомня козела в клиниката и се пита дали, отдал се в ръцете й, козелът е изпитал същото умиротворение.

— Готово — казва тя най-сетне, като отстъпва.

Той изучава лицето си в огледалото: спретната бяла шапчица и закрито око.

— Бетон — казва, но си мисли: „Приличам на мумия“.

Опитва се да обсъди изнасилването.

— Луси каза, че снощи се е видяла с лекарката си.

— Да.

— Има риск от забременяване — настоява той. — Има риск от венерически заболявания. Има риск от ХИВ. Не трябва ли да се прегледа и на гинеколог?

Бев Шо се размърдва притеснено.

— Трябва да поговорите със самата Луси.

— Поговорих. Нищо не излезе.

— Опитайте пак.

Единайсет и половина е, но Луси не се показва. Той безцелно обикаля градината. Става все по-мрачен. Не само защото не знае какво да прави. Вчерашните събития са го разтърсили дълбоко. Треморът и слабостта му са само първите и най-повърхностни признаци на шока. Има чувството, че вътре в него са наранили, стъпкали жизненоважен орган, може би дори сърцето му. За първи път разбира какво е да си стар, уморен, без надежди, без желания, безразличен към бъдещето. Отпуснат на един пластмасов стол, пропит от вонята на кокоша перушина и гниещи ябълки, той усеща как интересът му към света изтича капка по капка. Ще минат седмици, може би месеци, докато изтече целият, но изтичането не спира. Когато спре, той ще бъде трупче на муха в паяжина, крехък на допир, по-лек от осилче, готов да литне по вятъра.

Не може да очаква помощ от Луси. Търпеливо и мълчаливо, Луси ще трябва сама да намери пътя си от мрака към светлината. Докато тя се опомни, негова ще бъде тегобата да управлява всекидневието им. Но нещата станаха твърде неочаквано. Това е тегоба, за която той не е подготвен: фермата, градината, кучкарниците. Бъдещето на Луси, неговото собствено бъдеще, бъдещето на цялата страна — никой не се интересува; иска му се да каже: да върви по дяволите, хич не ме интересува. Що се отнася до мъжете, които ги посетиха, желае им злото, които и да са те, но иначе не иска да мисли за тях.

Това е просто реакция, казва си, реакция на случилото се. След време организмът ще оздравее и аз, духът в тялото, ще се върна към същността си. Но знае, че истината е друга. Угасили са удоволствието му от живота. Като листец по течението, като праханка на вятъра, той вече се носи към края си. Съзнава го съвсем ясно и съзнанието го изпълва с — не може да се отърве от тази дума — отчаяние. Кръвотокът на живота напуска тялото му, замества го отчаянието, отчаяние, което е като газ — без вкус, без мирис, без хранителни съставки. Вдишваш го, крайниците ти се отпускат, ставаш безразличен дори в момента, когато стоманата докосва гърлото ти.

На вратата се звъни: двама млади полицаи в спретнати новички униформи, готови да започнат разследването. Луси се показва от стаята си бледа и измъчена, в дрехите от предишния ден. Отказва да закуси. Полицаите карат след Бев, Бев ги закарва до фермата.

Кучешките трупове лежат в клетката, както са паднали. Булдожката Кейти е жива: зърват я да се крие край конюшнята, без да се приближава. От Пьетрус няма и следа.

Вътре двамата полицаи смъкват кепетата си, тикват ги под мишница. Той се държи настрана, оставя Луси да им разкаже историята, която иска да чуят. Те слушат почтително, записват всяка нейна дума, перата им нервно се стрелкат по страниците на бележниците. Те са от нейното поколение, но въпреки това предпазливи, сякаш тя е омърсена и чрез нея и те биха могли да се омърсят, да се оцапат.