Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Не. Те просто си вършат работата.

— Колко им дължиш вече?

— Не чак толкова много, а след няколко дена ще мога да им изпратя една доста голяма сума.

— Това е добре. Знаеш ли, не смятах, че Ню Йорк ще ми хареса, но след трите месеца тук мисля, че е много хубаво.

— Ти си роден в Ню Йорк — преди дванайсет години и четири дни. Ще ти направя подарък за рождения ден.

— Не искам подарък, татко.

— Ще ти купя нещо, което наистина искаш. След един-два дена ще разберем какво е то.

— Не искам да харчиш пари за подарък.

— Всичко е наред.

Вечеряха печен агнешки бут, картофи на фурна, зеленчукова салата, червено вино, сладолед и кафе.

В седем и половина Лора отиде да хване такси, за да бъде в театъра навреме за предпремиерата, а той, момчето и момичето влязоха в малкия кабинет срещу трапезарията и там погледаха телевизия. Джейни Макдугъл дойде при тях, след като си свърши кухненската работа, и започна да плете. Роузи също извади плетивото си и поработи, докато гледаше любимата си програма — изцяло посветена на някакъв индианец и неговия осиновен син.

В девет часа прегърна дъщеря си, после сина си, защото съгласно дневния режим беше време за лягане, и взе да се приготвя за връщане в хотела.

Те са добре. Майка им е добре. Всичко е наред, мислеше си.

Докато вървеше, го обзе все същото чувство за провал и безполезност.

Помисли си, че не би било зле да се отбие до „Оук Рум“, бара в хотел „Плаза“, да седне и да пие, но когато отиде там, изпи на крак едно и излезе. Не можеше дори да седне и просто да пие.

Излезе на улицата, но не знаеше в каква посока да тръгне. Не беше от хората, които си лягат в девет.

На рецепцията на хотела му предадоха съобщение по телефона. „Зак те търси. Моля обади му се в «Плаза».“

През 1935-а, в горещия месец август, когато току-що се беше върнал в „Грейт Нодън“ след първото си пътуване до Европа, докато разопаковаше куфара си в малка стая на петия етаж, чу, че някой пее La Donna е Mobile . Приближи се до прозореца, отвори го, заслуша се, наведе се навън и извика: „Зак?“ Пеенето спря, прозорецът на стаята от другата страна на вътрешния двор се отвори, Зак се наведе навън и извика: „Ти ли си, Стар нос? Ей сега се качвам.“

И ето че днес, двайсет години по-късно, Зак беше в „Плаза“. Той позвъни в хотела от фоайето.

— Аз съм в бара, Зак. Ела да се видим.

След по-малко от десет минути Зак влезе в бара, олюлявайки се. Той беше нисичък, добре облечен човек, който носеше камъни в една чанта. Каза, че съдържали уран. Дружеството за добив на уран „Жан Валжан“ било едно от най-големите в Юта — тоест в света. Офисите му били в Солт Лейк Сити. Зак бил пристигнал със самолет във Вашингтон да уреди някои работи на дружеството. Трябвало да се погрижи и за една дребна работа в Ню Йорк и след това щял да се върне със самолет в Солт Лейк и оттам да пътува с автомобил до своите земи и мини.

Той все така не пиеше и не пушеше.

— Съвсем скоро ще бъда много богат — рече Зак — и помни ми думата, Стар нос. Твоето не се губи.

Зак беше един от последните десет-единайсет души, които все още се обръщаха към него с момчешкия му прякор.

— Не е необходимо да ми даваш нищо.

— Не, ще ти дам. Щом се сдобия с мина, и ти получаваш своята.

— Аз забогатях с писане, но не ти дадох нищо.

— Защото тогава не си говорехме — рече Зак. — Вината е моя. Но изобщо не помислих, че ще страдаш от това. Осъдих списанието. Не тебе.

— Разказът не беше за теб, Зак.

— Тогава за кого беше?

— Всичко, което пише един писател, е за него самия. Да забравим за това, а?

— Добре. Ние остаряваме. Нека отсега нататък да правим всичко за децата си.

— Напълно те подкрепям, Зак. Аз нямам много — само две — но все едно, изцяло съм за това.

— Аз нямам нито едно — рече Зак, — но съпругата ми има две големи момчета от първия си брак, и двете са оженени, и двете имат свои деца. Може би се стига до едно и също.

— Може би. Искаш ли да се разходим по Бродуей, както някога?

— Добре.

Вървяха по Бродуей до Четирийсет и втора улица.

Зак приказваше безспир, сякаш да навакса за двайсетте години, през които не бяха разговаряли.

— Ти и аз бяхме единствените момчета в нашия квартал, които напуснаха Фресно и дойдоха в Ню Йорк. Всичките ни приятелчета ни мислеха за луди, но виж къде сме ние, къде са те сега. Аз не пях в операта, както все се надявах, но поне пробвах. Все още имам доста хубав глас, обаче знам, че никога няма да пея. Провалих се, но поне не си останах у дома да ям вкусните гозби на мама. Горката мама, тя все се тревожеше за мен. Просто не можех да се задържа на никоя работа. Отегчавах се и толкоз. Не бях създаден за работа. Не бях създаден и за добив на уран, но си мисля, че в живота непрекъснато трябва да се правят компромиси. Аз исках само едно — да имам семейство. Първата ми съпруга беше твърде заета, за да има деца, но намираше време да ходи с всеки, който според нея можеше да й помогне в кариерата. Тя беше дошла в Ню Йорк от Ню Мексико, за да стане актриса, една хубавичка мексиканска девойка — Хуанита Санчес. Защо толкова много красиви момичета искат да станат актриси? Обикнах това момиче. Прекарах часове, дни, години в разговори с нея, опитвах се да я накарам да разбере, че ако ме обикне, ако стане моя жена, ако създадем семейство, тя ще бъде истински щастлива — обаче не, тя трябваше да стане актриса. И ето че сега е прочута нюйоркска актриса.