Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Все още се занимаваше с него, когато тя се обади от фоайето.

Когато видя апартамента, тя каза:

— Хубав е, наистина.

— Да, хубав е.

Тя помълча малко, после рече много тихо:

— Това е покъртително. Непоносимо ми е да те виждам тук. Това е безобразие.

— Ако ти е жал за мен, зарежи. Плачеш ли?

Тя плачеше горчиво.

— Добре — каза той. — Защо е всичко това?

— Нещастна съм, защото си тук, защото живееш на такова място.

— Кажи ми истината. Така няма да губим време. Какъв е проблемът?

— Ти си проблемът. Вече не сме женени. Вече не знача нищо за теб и ти вече не значиш нищо за мен, само че имаме син и дъщеря и ми омръзна да слушам как всички говорят за теб така, сякаш си мъртъв или луд. За бащата на децата си чувам само куртоазни приказки, вместо онова, които слушах, преди да се оженим.

— Ще престанеш ли? Просто ми кажи какъв е проблемът.

— Ти си проблемът. Всичко друго е идеално.

— Сигурен съм, че е така.

— Така е.

— Добре де. Радвай се, че е така.

— Как мога да се радвам, когато се опитваш да живееш на такова място?

— Живях тук преди двайсет години. Отново съм тук, защото само този хотел мога да си позволя.

— Но какво ще си помислят хората, когато им кажеш къде си отседнал?

— Не ме интересува какво ще си помислят.

— Ще си помислят, че си без пукната пара, а ти не бива да позволяваш на никого да узнае това. Равносилно е на самоубийство да оставиш хората да разберат нещо такова. Утре сутринта трябва да се преместиш в „Хампшир Хаус“.

— Хайде, хайде. Ще те заведа в „Ел Мороко“ и ще се почувстваш по-добре.

— Наистина ли можем да отидем там?

— Разбира се. Можем да отидем навсякъде. Можем дори да пием шампанско в „Шампейн Рум“ и след като се почувстваш по-добре, ще ми кажеш какво те тормози всъщност.

— Ще ти кажа сега, но ми обещай, че въпреки това ще ме заведеш.

— Тръгваме.

— Страшно се боя. Времето минава, а не постигам нищо — не мога да се измъкна от безизходицата! Не участвам в никакви пиеси. Остарявам, все повече се отчайвам. А и да видя теб на такова място… ами вероятно това ми дойде малко в повече.

— Остави. Справяш се чудесно и аз се занимавам тъкмо с онова, което ми харесва.

Те излязоха бързо от стаята.

Портиерът в „Ел Мороко“ я поздрави по име. Оберкелнерът я нарече скъпа Лора, а тя го назова Чарлс. Келнерът се радваше да я види. Хора от съседните маси кимаха и махаха с ръка.

— Не е необходимо да пием шампанско — рече тя, — но ако пием и не ти стигнат парите, аз мога да подпиша чек.

— Ще платя в брой. И без това ще изпия повече от теб.

— Харесва ти да си тук, нали? В Ню Йорк имам предвид.

— Така е. Започнах да идвам тук скоро след като си била родена.

— Само си помисли. Ти си бил на седемнайсет години в Калифорния, а пък аз съм била в Ню Йорк, току-що съм била родена. На три хиляди мили разстояние. Кой изобщо би предположил, че някой ден ще имаме син и дъщеря?

— Никой.

Той повика келнера.

— Бутилка шампанско и преди да го донесете, го отворете, ако обичате. Не понасям шума при отварянето.

След няколко минути келнерът донесе сребърната кофичка с голяма бутилка шампанско вътре.

Те се чукнаха и отпиха по една глътка.

— Как се чувстваш сега? — попита той.

— Отлично.

— Обстановката тук и шампанското, затова, нали?

— О, да. Мисля, че не вярвам в нищо друго.

— Във великолепието и виното?

— О, да.

— Може би си права.

— Сигурна съм, че съм права. Пробвах и другите неща. Те просто не са за мен, това е. Харесвам светлината тук. Харесват ми хората. Харесват ми разговорите като този. Леки. Нереални дори.

— Може би си права. Но е скъпичко.

— Евтините неща също излизат скъпо. И не е забавно.

— И отнема време.

— Просто да седиш и да мислиш, също отнема време — сам, и всичко е много реално и много покъртително. Каква полза? Не мога да го понеса.

— Може би си права.

— Мразя реалността, но и това е реално. Също толкова реално, колкото болката и самотата.

— Възможно е. В момента самият аз нямам нищо против всичко това. Харесва ми, но не е за мен.

— Искаш нещата да са трудни.

— Те са трудни.

— Искаш да станат още по-трудни.

— Не искам. Нещата са такива.

— Това не ми харесва.

— Знам. Кажи ми за децата.

— Те са добре.

— Но стъпват ли здраво на земята?

— Те са фантастични, и двамата. Всички така казват. Стъпват здраво на земята, да, но са и фантастични.

— Може би си права, но не забравяй, че са и съвсем обикновени.