Уилям Сароян: Най-добрият пиколо на света

Да бяхте видели само как спира на етажа, отваря вратата, пропуска пътниците, затваря и потегля право за най-горния етаж; и най-малката подробност точно пресметната, изпълнена и съпроводена с деликатно и скромно изразена любезност, простота, благородство и естествена доброта — и в самия начин, по който ръката му се плъзгаше след отварящата се врата, и в своеобразното кимване на главата, отчасти отдаваща почит на положението на пътника, бил той зъболекар или юрист, Док Мъроу или Уил Колинът, и отчасти — на красотата в самото представление, на умението, акуратността, маниера и лекотата.

Страшна хармония!

Възхищаваха му се, като манипулира с асансьора. В града почти всички хора и с всякакво положение се бяха качвали по едно или друго време при него и бяха забелязвали, особено през лятото, когато е много горещо и спокойно и човек може да размишлява по-ясно, изключителния начин, по който наблюдаваше етажа, постепенно забавяше кабината, спираше плавно, а кабината леко се олюляваше нагоре-надолу. Големи хора като съдията Клиъри съвсем открито обожаваха неговия талант.

— Елмър — заговори го един ден съдията Клиъри, — хич няма да се изненадам, ако се окажеш най-добрият пиколо в града.

Досега Елмър не бе забелязвал как хубаво си гледа работата — просто я вършеше и толкова. Не се и замисляше за това, просто си мечтаеше по цял ден и после се прибираше. Позамисли се едва когато съдията Клиъри му обърна внимание.

За бога, рече си той, май ненапразно съм завършил гимназия.

Всъщност по всички тия досадни предмети никога не бе учил, но му вървеше и си получаваше добрите бележки ей така. И през ум не му бе минало, но току-виж се оказал откритие за професията пиколо. С Алвин Хил, човек, надхвърлил петдесетте, винаги уморен и мрачен, получаваха еднакви надници, но Елмър знаеше, че в работата си е поне два пъти по-добър от него. А получаваше само петнайсет долара седмично. Е, добре, всичко беше наред: наем, храна, облекло, неделни вестници, радио, всички сметки платени, освен в случая, когато Мери, единственото му дете, умря в болницата едва на шестнайсет месеца. И погребението, боже господи, и всичко останало! Удържаха му половин долар седмично за парцела в гробищата. Знаеше, че ще го изплаща до смъртта си, с други думи, поне още петдесет години. Беше едва двайсет и девет годишен, баща му бе умрял на осемдесет и седем години, дядо му на деветдесет и две, а двете му баби далеч след стоте.

И до края никой не можа да проумее как тъй старият му баща успяваше да се крепи, нито пък откъде се бяха взели всички тия деца в къщата му, след като той едва се държеше на крака от пиенето и разгулния живот. На всеки пет-шест седмици в тая къща идваха роднини с пари и с цял куп съвети и преброяваха децата.

— Тези деца всички ли са твои, Том? — питаха те. — Или?

— Дали са мои? — отвръщаше старият Билингз. — Я се махайте с големите си коли и саркастичните си въпроси! Та единайсет момчета и шест момичета семейство ли са?

И наистина, две години след смъртта му се роди още едно момиченце. Самият Елмър си спомняше най-големия брат, четирийсетгодишния Сам. Беше вече баща на пет деца, но все не можеше да се отдели от къщата — страх го беше. И старите се мъчеха да го изпъдят, но Сам не се махаше. Плачеше като бебе. А собствените му деца му се смееха.

Но това беше преди войната.

Когато Сам замина войник във Франция, не им беше никак весело. А като се върна шест месеца по-късно, ранен в челото, бяха направо ужасени. Късно една нощ Сам се бил с германците. Втурнал се в посоката, в която мислел, че се намира врагът, праснал си главата в пода, надигнал се и се олюлял пред бармана, който се обърнал и го ударил по главата с патерицата си. После доложили в болницата, че Сам е ранен. Там го поразпитали криво-ляво и го изпратили у дома. Нито знаел кой е врагът, нито в коя страна се намирал, ни името на американския президент. Джордж Вашингтон, рекъл той. Като видели огромната драскотина на челото му, децата се стъписали.

Та когато съдията Клиъри каза каквото му каза, Елмър почна да размишлява за дедите и роднините си — колко забележителни хора са всичките и колко естествено е за тях, просто в кръвта им, да бъдат различни и реши да призове на състезание всеки пиколо в града. Петдесет цента входна такса, а победителят ще получи пълния приход, като се отделят десет процента за благотворителни цели. Разбира се, старият Алвин Хил още в самото начало не хареса тази идея и искаше да знае защо, по дяволите, трябва да си прахосва париците.