Уилям Сароян: Най-добрият пиколо на света

Старият Алвин съжаляваше ужасно, че бе пожелал секретарката на Уил Колинът, защото всичко ставаше много опасно и ако звънецът е бил натиснат от Джон Фоулър, сигурно ще бъдат уволнени. Джон Фоулър бе собственик на сградата, уволняваше и назначаваше и ненавиждаше всеки, който не си гледа работата.

Елмър се почувства достатъчно удовлетворен, за да пусне Алвин да си влезе в кабината. Знаеше, че старият е уплашен до смърт, а от това Елмър се чувстваше по-добре и от оня случай, когато бе спечелил седем долара от китайската томбола, макар че непрекъснато си мислеше какво ще стане, ако наистина го уволнят дето не е позволил на стария Алвин да си влезе в кабината и да се отзове на повикването.

Той само каза на стария Алвин, че е избрал най-бързия път към самоубийство, а старият Алвин взе да го моли да се отстрани от пътя му. Звънецът звъня десетина пъти, а Елмър размахваше юмруци под носа на Алвин като световен шампион по всичко.

Чувстваше се по-добре дори и от оня неделен следобед, когато изяде цели две дини, докато жена му раждаше в болницата бебето, което по-късно умря.

Тогава старият Алвин хукна към стълбището, за да се качи на третия етаж и да се отзове на повикването от кабината на Елмър, но Елмър го хвана за крака и Алвин рухна назад върху му. Елмър загуби съзнание, защото главата на стария Алвин го бе ударила по главата. Старият Алвин също загуби съзнание. И тогава, сякаш нарочно, всички от сградата едновременно поискаха да излязат и всички извън нея поискаха да влязат, а звънците дрънчаха като на Коледа. Елмър и старият Алвин бяха мъртви за света и усмихнати.

Самият Джон Фоулър изля върху Елмър и стария Алвин кофа вода, която домъкнаха отнякъде, и лично ги попита каква идиотщина им е хрумнала. Елмър поиска да спомене нещо за своето гимназиално образование, но не можа дума да обели, а старият Алвин съзнаваше, че не може да им даде никакво обяснение за отношението си към секретарката на Уил Колинът, тъй че и двамата си мълчаха.

Най-сетне Елмър проговори:

— Мистър Фоулър, нали знаете, че съм завършил гимназия?

— Не знам — отвърна мистър Фоулър. — Е, какво от това?

Изведнъж Елмър се почувства десеторно по-зле, както му беше десеторно по-добре да задържа стария Алвин с размахани под носа му юмруци, тъй че се чудеше какво да каже.

— Мислех си, че не е лоша идея да се организира състезание за най-добър пиколо.

— За какъв дявол! — рече мистър Фоулър.

— Защото ми се струва, че съм най-добрият пиколо в града — отвърна Елмър, но му беше по-противно от всякога, защото досега не се бе държал така, винаги бе любезен и скромен и нито веднъж не бе говорил тъй, както сега.

— Ти да си най-добрият пиколо в града? — учуди се мистър Фоулър. — Ти не си с всичкия си. Най-лошият в града, най-лошият изобщо. Защо, по дяволите, си се бил със стария Алвин?

На Елмър му се щеше да направи едно от двете — да се разплаче или да удари мистър Фоулър право в лявото ухо. Тъй че той почна да плаче. Сега вече знаеше колко лошо излезе всичко и не искаше да се връща в къщи, понеже трябваше да каже на Ани, че си е загубил мястото, а тя или щеше да го убие, иди да направи живота му такъв ад, че да го накара да се самоубие.

Мистър Фоулър изглеждаше вбесен и си запали пурата, старият Алвин просто седна в канцеларията и се замисли. За бога, дори с тази огромна цицина всичко, за което можеше да мечтае, бяха пълните крака на секретарката на Уил Колинът.

Това е всичко.

И тъй, оня старец, мистър Фоулър, каза, че ще им даде последен шанс и на другия ден те отново се явиха на работа. Близо три месеца нещата изглеждаха непоправими; Елмър просто не можеше да навлезе отново в ритъма. Настъпиха студените зимни дни и това бе непоносимо. По цял ден трябваше да повтаря „Заповядайте“ на пътниците и като се качват и като слизат от асансьора, и успяваше едва десетина пъти дневно да спре плавно на нужния етаж, а дори и да успееше, не го правеше с онази грациозна лекота, както по времето, когато се чувстваше добре и знаеше, че гимназиалното му образование не е било напразно. На всичко отгоре не отваряше вътрешната врата прецизно и леко, както по-рано, и когато някой го заговореше за времето, той изобщо не се досещаше какво да отвърне. Той, който само преди половин година беше най-любезният и приятен събеседник.

На всичко отгоре Ани очакваше дете. Всичко бе наопаки. Все още изплащаше петдесетте цента седмично за парцела в гробищата и никога не им оставаше и един дайм в повече, а годините, през които доби гимназиално образование, му се струваха направо похабени, дори по-зле и от времето, когато замина за Сан Франциско; на повече от двеста мили, цял месец се мъчи да изкара някак си в големия град и едва ли не умря от пневмония и носталгия по това малко градче.