Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Телефонът го събуди тъкмо когато наближаваше онова пространство на съня, в което неспокойният дух намира покой.

— Помислих си, че ако не си зает, може да поискаш не само да дойдеш по-рано, но и да вечеряме заедно. Искаш ли?

— Разбира се, че искам. По кое време?

— Сега.

— Ван вкъщи ли е?

— Не, но скоро ще си дойде. Какво става с „Доджърс“? Ако съвсем скоро не започнат да побеждават, ще подлудят това момче.

— Те са най-добрият отбор. Ще започнат да побеждават много скоро.

— Хайде ела. Ако дойдеш тук преди Ван, много приятно ще го изненадаш.

— Тръгвам веднага.

— Вземи такси, за Бога.

— Не. Нуждая се от раздвижване. А пък и вие сте наблизо. Идвам.

Той стана, протегна се, наплиска лицето си със студена вода, пооправи дрехите си и излезе от стаята.

Отначало вървя бавно, но след малко ускори крачка.

Някогашното темпо, помисли си. Като броденето из Сан Франциско.

Усмихна се, когато видя, че Уинчел 2 2 Уолтър Уинчел (1897–1972) — американски журналист и радиоводещ. се показва иззад ъгъла на хотел „Сент Мориц“. Вероятно се бе усмихнал, защото Уинчел се усмихна. Те едва си кимнаха, но не спряха. Винаги се беше отнасял с уважение към пешеходците. Никога не задържаше никого. Ако някой го заговореше, винаги спираше, но за кратко. Уинчел беше поостарял, но все още бе бързоног, все още вървеше енергично като младеж. По всяка вероятност никога не беше направил нещо, което наистина си струваше усилието, но онова, което вече бе направил, бе по-хубаво от всичко, което всеки друг като него беше направил или щеше да направи някога.

Тръгна по Медисън вместо през парка, защото паркът не беше интересен. След осем-девет пресечки пое по уличката към парка и след няколко пресечки покрай парка стигна до сградата и се качи с асансьора до третия етаж.

Когато натисна бутона на звънеца, чу как Роузи извика и хукна към вратата, и ето я — неговата дъщеря, едно мургаво момиченце с големи очи и уста и с малкия нос на майка си. Роузи се хвърли в прегръдките му и го притисна с все сила.

— О, татко!

— О, Роузи.

Там в коридора беше Лора, майката на момиченцето, а от другата страна беше жената, с която бе говорил по телефона, Джейни Макдугъл.

Пусна момичето и прегърна Лора. Тя го представи на жената, която каза:

— О, Ван и Роузи са ми говорили толкова много за вас, че сякаш вече ви познавам.

— Роузи определено изглежда добре.

— Така е, така е — потвърди Лора. — Трябва да благодарим на Джейни за това.

— Благодаря, госпожице Макдугъл.

— Обичам и двете деца — каза жената — и ми се ще да мисля, че те също ме харесват мъничко.

— Ще пийнем ли? — попита Лора.

— Разбира се. Едно съвсем сухо мартини, ако има.

— О, разбира се, че има. И аз искам едно.

Джейни Макдугъл отиде да вземе бутилките, леда, шейкъра и чашите, а Лора го подкани да приготви питиетата.

Той направи достатъчно за четирима или петима, наля за трима, обаче госпожица Макдугъл заяви, че си позволява само кафе.

— Пия по чашка нескафе почти на всеки половин час, струва ми се. Но не ми действа зле на нервите, напротив, успокоява ме.

Лора му показа апартамента. Беше на леля й Елза, която бе в Европа. Елза го беше предоставила на Лора и децата срещу нищожна сума, ала старинните мебели бяха напълно покрити и децата спяха на метални креватчета във всекидневната. Жилището беше хубаво, но въобще не можеше да се сравни с новата къща, в която той ги беше настанил по време на развода — къща в ранчо на един склон в Сан Франциско, с изглед към Голдън Гейт, къщата, която бяха напуснали преди три месеца, за да може Лора да участва в една пиеса в Ню Йорк.

Той приготвяше втората доза мартини, когато някой позвъни на вратата и Лора каза:

— Ето ги сина ти и старата ми приятелка Кити Делмонико.

Момчето трябва да беше чуло гласовете им, защото извика нещо като поздрав, преди отварянето на вратата. Йеп я отвори, поздрави Кити с кратка прегръдка и целуна момчето по главата.

Наля едно питие за Кити, седнаха и поприказваха, а после Кити си тръгна, за да отиде на уговорена вечеря.

Той поприказва с Ван за бейзболния шампионат, а Роузи и Лора помогнаха на Джейни да сложи масата. Тогава момчето каза:

— Надявам се, че ще поостанеш.

— И аз се надявам. Имам да свърша някои дребни работи.

— Добре ли върви?

— Да.

— Наистина ли, татко? Знаеш, че вече можеш да разговаряш с мен, не като миналата година. Вече съм на дванайсет и по-добре разбирам нещата. Много ли ти досаждат данъчните?