Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Дори и така да е, десет хиляди или нищо.

— Добре. Тъй да бъде. Можеш ли да дойдеш тук утре сутринта в десет?

— Ще дойда. А правото на данъчен запор? В сила ли е още след три години?

— Всъщност този въпрос възникна преди да ти се обадя и аз говорих с нашия юридически отдел. Според тях правото на запор не е в сила. Тоест можем да ти платим десетте хиляди веднага след представлението.

— Не искам парите. Искам да ги изпратите на данъчните.

— Каква част от тях? Две хиляди?

— Цялата сума. Трябва да си платя данъците, това е.

— Както кажеш, Йеп. Ще трябва някак да решим този данъчен проблем.

— Как?

— Ще измислим нещо.

— Просто ми възложете да напиша нещо. Просто ми платете да го напиша — и след това просто предайте парите на бирника. Този е начинът за решаването на проблема.

— Ще измислим нещо. Ще се видим в десет сутринта.

— Добре.

— Още нещо, Йеп… длъжен съм да го кажа. Радвам се, че си пак в града… в работата и изобщо… Радвам се, че пак си в играта.

— Благодаря.

Затвори и влезе в бара току до телефонната кабина. Там имаше осем-девет посетители, които гледаха телевизия.

— Ирландско уиски с лед, лимонова кора, вода. Кой победи?

— Пак „Янкис“.

Отпи глътка от ирландското уиски и си помисли, че на Ван това няма да му хареса.

Допи уискито и влезе във фоайето. Видя Бърт да си бъбри с шкембестия човечец, който държеше вестникарската будка — вестници, списания, пури, цигари, бонбони, аспирин, Алка-Зелцер, ножчета за бръснене, кутии шоколадови бонбони.

— Не мога да пия повече — каза той.

— Аз мога — рече Бърт. — Вода. Не мога да си позволя нищо друго. Това е господин Акърс. Той държи вестникарската будка от десет години.

— Какво харесват най-много гостите на хотела, господин Акърс?

— Булевардни списания. По-рано харесваха списания за кино, а сега новите списания, в които пише всичко за сексуалния живот на известни личности.

— Да, това сигурно е страшно интересно.

Той тръгна по дългия коридор по посока на Петдесет и седма улица. Видя стенографките, две сестри, които седяха край две малки масички под нисък свод и пишеха бързо на машина. Какво пишеха? Писма? Доклади? Списъци? Пиеса? Роман?

Сега хотелът имаше портиер в морава униформа с червени кантове.

— Такси?

— Не, просто отивам до ресторанта.

— Кога се настанихте.

— Тази сутрин.

— Ще поостанете ли?

— Вероятно.

— В шоубизнеса ли сте?

— Писател съм.

— Простете за нахалството, но как се казвате?

— Йеп Мускат.

— Вие сте Йеп Мускат? Аз съм Дана. Стенли Дана. Казаха ми, че сте гостували в този хотел много отдавна, но не съм си и помислял, че ще ви срещна на излизане оттук. Най-големият ми син е пианист — гастролиращ пианист, но работи с оркестъра на Ен Би Си. Вторият ми син е крупен инвеститор на Уолстрийт. Но най-малкият ще се развълнува, когато разбере, че съм се запознал с вас. Той е писател. Тоест иска да стане писател. Не знам дали ще ми повярвате, но вие сте любимият му автор?

Остана и си поговори със Стенли Дана, после излезе на улицата и измина краткото разстояние до ресторанта за бързо хранене, седна там, хапна говежди пай и пи кафе. След това просто седеше и гледаше хората.

Годините минаваха, а те сякаш си оставаха все едни и същи. Тук винаги можеше да се види тромавият, набит руснак с черна брада, която около устата му беше оцветена в кафяво от цигарите. С него неизменно беше мършавият, учтив, неспокоен младеж, който носеше на по-възрастния храна и напитки. И около тях се въртяха винаги двете жени, по-младата и по-хубава говореше тихо и беше вежлива, а другата бе весела и засмяна, доста възрастна и безлична. Винаги когато отиваше до ресторанта, и те бяха там. Не бяха една и съща четворка всеки път. Обаче все бяха четирима и все говореха на чужд език, сякаш се намираха в любимото си кафене в Санкт Петербург, Варшава, Будапеща, Берлин или Париж. Всякога му беше приятно да ги види.

Тук вечно се намираше и елегантната негърка, която седеше сама и пиеше чай.

Винаги присъстваше и шишкото, непрекъснато ядящ нещо, от което не се пълнее, например извара.

Накрая излезе от хотела и тръгна нагоре по Шесто Авеню към парка. И в Сентръл Парк всичко си беше същото както някога: надвисналите скали на Манхатън, дърветата, тревата, хората, бебетата в количките. След разходката се качи в стаята си и се изтегна на леглото, тъй като рано или късно идва един ден, един момент от залеза на света, когато човек иска само да се изтегне на някое легло и да затвори очи.