Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Ще му се обадя. Хвани бика за рогата. Знам, че той иска да се запознае с вас каквото и да му струва това, но същевременно разчита на мен, убеден е, че ще ви накарам да сключите сделка.

— Писах му, че едва ли ще можем да се споразумеем.

— Защо?

— Може би не ми харесва начина му на изразяване.

— Това какво общо има? Нали ви плаща?

— Не постъпвам на служба. Може би не харесвам и начина му на мислене.

— Нали не сте дошли в Ню Йорк да кажете на този човек, че не искате да се споразумеете?

— Дойдох в Ню Йорк, защото той ми прати чек за хиляда долара, без допълнителни условия. Дойдох да се срещна с него, да го изслушам, да прегледам договора.

— Какъв договор искате?

— Какъв договор иска той? Това е негова идея, не моя. Трябва само да напише условията по споразумението. А пък аз трябва само да ги прочета внимателно и да кажа да или не. Споменах за това съвсем ясно в писмото си.

— А пиесата?

— Какво за пиесата?

— Що за пиеса ще бъде?

— Ако договорът ме устройва и го подпиша, ще бъде пиеса, която аз ще напиша.

— Да, но каква ще бъде?

— Пиесата не е написана. Ще знаем каква ще бъде, когато бъде написана.

— Той иска да напишете пиеса, която да прилича на една от пиесите на Шоу. Забравих на коя точно, обаче според него вие сте единственият драматург в света, който може да напише такава пиеса.

— Не пиша пиеси, подобни на пиесите, написани някога от някой друг. Пиша пиеси и нищо повече.

— Имате ли идея за пиесата?

— Не ми трябва идея. За петнайсет години съм написал поне по една пиеса годишно. Не съм спечелил и едно пени от тях. Вие сте намерил този човек при „Дън и Брадстрийт“ и той има много пари. Иска да напиша пиеса. Иска да направя нещо за него, за пари, нещо, което и без това правя без пари. Аз не го питам как смята да спечели следващия си милион. Не го питам нищо. Докато вие не ми се обадихте, телеграфирахте и писахте и докато той не ми се обади и телеграфира, аз дори не знаех, че има такъв човек. Сега се оказва, че има, и по някаква причина той иска да напиша пиеса. Единственото, което трябва да направи, е да ми покаже договора.

— Ами ако не харесате договора?

— Няма да го подпиша.

— Ще ми кажете ли какво не ви харесва в него?

— Да, ако не се налага да обяснявам твърде дълго.

— Йеп, можете ли да ми поясните какъв договор ще подпишете?

— Разбира се. Ако в договора пише просто и ясно, и е добре пресметнато, че аз ще имам поне такава част от печалбата от пиесата, каквато има той, ще го подпиша.

— Ами рискът, който той поема, като инвестира сто хиляди долара или дори повече в поставянето на пиесата?

— Аз не искам от него да поема този риск.

— Искате половината от печалбата?

— След като си възвърне инвестицията. Дотогава няма да поискам нищо друго, освен писателския хонорар. Петнайсет процента от общите касови постъпления.

— Петнайсет? Само Шоу получава петнайсет.

— Шоу е покойник. Той остави състояние, което спечели изцяло с писане.

Агентът огледа фоайето, самотно седящите старци.

— Йеп, можете ли да си позволите да поставите такива условия?

— Не мога да си позволя да приема никакви други условия. Обадете се на този човек.

— Добре, щом искате, но се надявах, че двамата можем да се опознаем малко по-добре.

— Ние се опознаваме.

Агентът стана и отиде на рецепцията. Попита Валенсия къде са телефоните, Валенсия му посочи и агентът тръгна по малкия коридор, по който се излизаше на Петдесет и седма улица. Там, до голямата зала за приеми и четене на лекции, той откри шестте телефонни кабини една до друга.

Телефонира в офиса си и разговаря с по-големия си брат.

— Той иска да се види със Замлок сега. Поиска да се обадя на Замлок и да уредя срещата. Не иска агент. Ще подпише само договор, който му гарантира петдесет процента от печалбата плюс петнайсет процента от касовия сбор.

— Кой знае? — каза братът на агента. — Може би Замлок ще изготви такъв договор.

— Тогава да му се обадя ли?

— Не. Да оставим Замлок да почака още малко. Той е захапал въдицата, може да отиде и по-далеч. Знаеш как стоят нещата. И аз знам. Няма смисъл да се бърза. По-добре да му се обадим в средата на идната седмица.

— Замлок знае, че той е в Ню Йорк.

— И какво от това? Аз ще се обадя на Замлок, ще му кажа, че сме имали важна среща, че човекът не иска да бърза, а да поотпусне няколко дена, да помисли върху пиесата, и ще се разберем за идната сряда в десет часа сутринта.

— Защо в сряда в десет сутринта?