Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Кажете кога ви е удобно.

— Да се видим във фоайето на вашия хотел след петнайсет минути?

— Добре.

Той се облече и слезе във фоайето по-рано, защото искаше да разбере дали ще може да разпознае агента, след като само беше чувал гласа му. Отиде до вестникарската будка за пакет „Честърфийлдс“ и един „Ню Йорк Поуст“. Търсеше рубриката на Ленард Лайънс, когато някой изрече името му.

Обърна се и видя мъж на около трийсет и пет години, който изглеждаше много развълнуван. Той подаде ръка и каза:

— Лари Лангли. Обядвахте ли?

— Да.

— Къде можем да поговорим?

— Все ми е едно.

— Пиете ли?

— Не и през деня.

— Искам тази работа да има добро начало.

— Добре, но вие разбирате, че нямам нужда от агент. От петнайсет години не съм имал агент.

— Не мислите ли, че трябва да имате?

— Не, не мисля. Иначе щях да си наема — онзи, който имах първоначално.

— Кой е той?

— Хенри Хайам.

— Той е кажи-речи най-добрият, така е, но е станал ужасно надменен. Не знам дали има време за всички.

— Хайде да седнем тук във фоайето и да погледаме минувачите.

Седнаха на черното канапе от изкуствена кожа почти в средата на тесния коридор. Агентът извади пакет дълги цигари с филтър.

— Много пуша — рече. — Затова сега съм на такива. — Той запали цигарата със запалка, която проработи от раз и произведе много дълъг пламък.

— Когато палите цигара със запалка, димът има привкус на бензин, нали?

— Вероятно, обаче през този филтър надали усещам някакъв вкус. Наричайте ме Лари. Между другото много съм мислил по въпроса за имената. Някои имена са имена, но други — не. Вашето е. Йеп Мускат пасва на писателския ви почерк. Подхожда ви. Винаги съм искал да се запозная с вас и да ви кажа колко се възхищавам от творчеството ви. Прочел съм всичко, което сте написали. Всъщност се питам дали знаете, че сте сред задължителните автори в колежите?

— Чувал съм.

— Иска ми се да преосмислите решението си да нямате агент.

— Не, не ми трябва агент.

— Помислете си и ако промените решението си, бъдете сигурен, че мога да свърша добра работа. Двамата с брат ми сме агенти на немалко писатели, а някои измежду тях са именити. Не колкото вас, разбира се, но не са и посредствени.

— Казах на продуцента, че според мен не можем да сключим сделка, но ако иска да рискува хиляда долара, без предварителни уговорки, бих поел риска да дойда в Ню Йорк.

— Да, знам. Той ми показа писмото ви. Всеки ден в продължение на почти два месеца ми се обаждаше по телефона за тази сделка. Тя значи много за него. Досега е бил консултант. Сега иска да стане продуцент. Да си създаде име. Иска да започне с престижна пиеса, от която ще спечели и много пари.

— Той вече има много пари, както казахте.

— „Дън и Брадстрийт“ го поставят в най-висшата категория.

— Готов съм да поговоря делово с него по всяко време. Например още сега.

— Сега?

— Да. Пристигнах в Ню Йорк да проведа делови разговор с него. Тук съм. Обадете му се по телефона и му кажете, че съм на линия.

— Затова исках да се видим първо вие и аз — рече агентът. — Знаете ли, той донякъде ме постави в затруднение. Когато ми показа вашето писмо, искаше да разбере дали трябва да ви прати чек за хиляда долара. Имам предвид, че не звучахте особено обнадеждаващо.

— Не исках да идвам в Ню Йорк. Смятах, че писмото ми ще го разубеди. По-скоро се надявах, че така ще стане, но в противен случай бих хванал първия влак.

— Той все си мислеше, че ще пристигнете със самолет.

— Предпочитам влаковете. Но най-много предпочитам да не пътувам.

— Нали мога да ви задам един личен въпрос, Йеп? Какво е станало с вас? Какво се е случило с вашето писане, имам предвид? Надявам се, че нямате нищо против този въпрос. От десет години или повече то е… променено.

— Вероятно тъкмо това му се е случило. Започнах да пиша най-вече защото се надявах всичко да се промени и исках да опиша нещата точно такива, каквито са. Само малко от тях, разбира се. Малко от малкото мои неща. Бих писал денонощно, цял живот, ако имах надежда, че ще успея да претворя повече от малко. Но това не е възможно и аз винаги съм го знаел. Ако не възнамерявате да му се обадите, искам да се поразходя.

— Къде?

— До Бауъри. 1 1 Улица в Ню Йорк, известна с кръчмите и бохемата си.

— Бауъри?

— Да, една хубава дълга разходка. Винаги ходя там поне веднъж, когато дойда в Ню Йорк.

— Бауъри не е ли на три-четири мили оттук?

— На четири-пет, доколкото знам.