Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Прочете репортаж за втория мач от бейзболния шампионат, след това се запозна с резултатите от надпреварата и накрая загаси лампата и продължи да спи.

Когато се събуди, беше четири и половина.

„Всички пият хапчета. Може би и аз трябва да пия хапчета.“

Изпи още една чаша вода и прегледа още един вестник. Още клюки, но същите имена.

Опита пак да заспи, но спа лошо.

Беше дванайсетгодишно дете, което тичаше из Фресно. После беше по-голям, но все още тичаше — из Сан Франциско. Сетне из Ню Йорк.

Добре де, дявол да го вземе, бе тичал, но и винаги се беше смял. Само че сега вече не се смееше.

„Трябва да се възстановя някъде. Сънят трябва да ме възстанови.“

Винаги имаше някаква тревога в главата си. Тя го беше карала да бърза, обаче не беше болка, а някаква идея, но сега бе единствено болка.

Когато се събуди, отиде до прозореца и повдигна щорите. Загледа се в събуждащия се Ню Йорк, запали цигара и вдиша дима. Болката възропта, но след това поутихна.

„Ако беше психосоматична, нямаше да се възпротиви на малко дим. През лятото ще бъда цял месец с Ван и Роузи. Ще странстваме с колата. Ще ходим на лов и риболов, ще пътуваме, ще разговаряме и ще се смеем.“

Поиска да му донесат закуската в стаята, поиска кафе, но операторът му отговори, че започвали работа в седем. Избръсна се, взе душ и отиде в едно ресторантче да изпие две силни кафета, после купи бурканче нескафе от деликатесния магазин, върна се в стаята си, кипна вода и си направи още едно кафе, докато прелистваше „Ню Йорк Таймс“. Беше на театралната страница, когато се обади Зак.

— Събудих ли те?

— Не, отдавна съм на крак.

— Ела да изядем по една царска закуска.

— Ще се видим след пет минути при вестникарската будка във фоайето.

Завари Зак да показва някакъв камък на жената, която работеше на будката.

— Госпожице Еглантайн — заговори Зак, — бих искал да ви представя Йеп Мускат.

— Не е ли…?

— Самият той и никой друг — отвърна Зак.

— Каква изненада. И вие ли сте отседнал в хотела?

— Не, аз съм в „Грейт Нодън“.

— Наистина ли?

— Да.

— Питам така, защото почти никога не разбирам, когато хората ме баламосват. Просто се влюбих в „Джейк измамникът“. Прочетох го два пъти.

— Така ли? Защо?

— Джейк е толкова луд, тъй различен от другите герои в романите, толкова забавен. Никога не бях чела за човек, който е така искрен и същевременно такъв… такъв мошеник. Такъв ли искахте да бъде?

— Мисля, че да.

— И все пак не го намразих. Ако случайно се запозная с човек като Джейк, сигурна съм, че бих го намразила, но такъв, какъвто е в книгата, го обикнах. Сменя жените една след друга. Не мисля, че съм чела нещо толкова забавно, както когато се женеше за седми път и флиртуваше с майката на своята годеница, със сестра й и с тринайсетгодишната цветарка.

— Джейк не флиртуваше. Жените флиртуваха. Жените имат слабост към мъжа, на когото му предстои женитба.

— Не разбрах това. Обаче цялата брачна церемония е трябвало да бъде забавна, нали?

— Донякъде. Как ви се струва този камък?

— Съдържа уран — рече жената.

— Преди двайсет години нямаше да струва нищо, щеше да бъде най-обикновен камък.

— Съгласно последната оценка, направена от правителствените геолози — поде Зак, — аз имам повече от десет милиона тона от тази руда. Знаете ли какво означава това?

— Зак, между нас казано, означава, че вероятно имаме достатъчно пари в джобовете си да купим пакет цигари от госпожица Еглантайн.

— Аз не пуша. — Зак се подсмихна.

Йеп взе пакет „Честърфийлдс“ и подаде на жената монета от двайсет и пет цента.

— В „Плаза“ вървят по трийсет цента.

— В „Плаза“ си струват парите. — Той й подаде монета от пет цента. — Кибрит?

— Кибритът е едно пени.

Даде й едно пени и тя му даде кутийка кибрит.

— Ако донеса моя екземпляр от „Джейк измамникът“, ще се отбиете ли да ми дадете автограф?

— Да.

— Вие сте любимият ми американски писател.

— Карате ме да се чувствам много горд. А от френските кого харесвате?

— Не чета на френски.

— В превод.

— Оставам вярна на писателите от добрата стара Америка.

— Кого другиго харесвате?

— Гънтър.

— Ще му кажа, като се видим.

— Естела Гънтър.

— О.

— Тя пише окултни романи.

— Ще намина утре по някое време и ще ви дам автограф.

— Наистина ли?

— Разбира се. Зак, защо не напишеш името си на този камък за госпожица Еглантайн?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Зак, — но в десет часа имам уговорена среща на Уолстрийт и обещах да покажа камъка на господин Уебър.