Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Все пак те управляват света, помисли си той, докато говореше. Това са членовете на световните правителства. Те основават големите благотворителни фондации, извършват големите реформи, създават големите училища, големите болници и приюти. Те вървят бавно и неотклонно, с помощта на секретарки и счетоводители, чиновници и администратори, и постигат нещата. Постигат ги едно след друго. Срещат се и разговарят и после всеки от тях върши още нещичко, с помощта на чиновници, машинописки и куриери. Те работят в хубави офиси в хубави сгради и вършат работата си според установените правила и норми. Те са наясно с формалностите и процедурите. Свършват се най-различни работи и се постига нещо, сключва се голяма сделка, но полза няма, няма никаква полза.

След заседанието той се върна пеша в хотела, качи се в стаята си и установи, че дребната възрастна ирландка почти си е свършила работата. Тя се разбърза, но той каза:

— Не бързайте, моля.

Седна край писалището. Жената спря да движи прахосмукачката по избелелия килим и излезе в коридора. Когато затвори вратата, тя рече съвсем тихо:

— Много ви благодаря.

Прегледа препратената от Сан Франциско поща. Сметки, писма от читатели, гимназисти, учители, един университет го канеше да говори на курс за творческо писане срещу двеста и петдесет долара. Изтегна се на леглото и затвори очи. Вече се унасяше, спомняйки си Зак и себе си в овощната градина на бащата на Зак, когато телефонът иззвъня.

Беше агентът, Лари Лангли.

— Надявам се, че не те събудих.

— Не.

— Какво ще кажеш за следващата сряда в десет часа в офиса на Замлок?

— Защо не днес?

— Сметнах, че може би искаш да си помислиш за пиесата. Нещо определено, с начало, среда и край. Ще му направиш добро впечатление.

— Защо?

— Тези бизнесмени искат да знаят точно за какво си дават парите.

— Защо да не разбере днес, вместо идната сряда?

— Просто си помислих…

— Ако предпочиташ аз да му се обадя, на драго сърце ще го сторя.

— О, не. Ако обичаш, не го прави. Нека всичко да се изясни чрез нашия офис. Налага ли се да бъде днес?

— Има ли някаква причина да не бъде днес?

— Просто реших, че може да ти е необходимо малко време да помислиш по предложението на Замлок — и бих казал, че през всичките години, откакто съм агент, не съм чул нито веднъж за по-щедро предложение.

— Не знам какво ми предлага. Затова искам да се срещна с него.

— Повярвай ми, предложението е чудесно.

— Виж сега, вчера говорихме дълго по този въпрос. То може да означава нещо за теб, но не и за мен. Дойдох тук да се срещна с този човек и да разбера какво ще предложи в рамките на договор. Хайде да се заемем с това.

— Не знам дали е в офиса си, но ще му се обадя. Може да е извън града.

— Ако е извън града, обади му се където и да е. Преди два месеца той поиска да пътувам със самолет до Ню Йорк. Възможно е той да се върне в Ню Йорк след един-два часа.

— Ще му се обадя и после пак ще се чуем с теб.

Той отново затвори очи, но този път не видя овощната градина с кайсии и праскови, а още по-ранно време и място. Тогава трябва да е бил осемгодишен. Мястото беше цяла ливада с макове, с туфи други диви цветя сред тях, сини, бели и червени. Бе ранна утрин. Най-малката от сестрите му, която тогава беше на тринайсет-четиринайсет, и две от най-добрите й приятелки, едната бе асирийско момиче, другата — далечна братовчедка, бяха завели на разходка него и Джо, малкия брат на асирийското момиче. Планът на момичетата беше да берат макове и после да ги продават по пет цента китката. Момчетата трябваше да придружават момичетата, да им помагат в брането и да ги върнат невредими у дома. На момичетата внезапно им беше хрумнало, че маковете могат да се берат и продават.

Момичетата разговаряха, смееха се и пееха. Дори танцуваха. Имитираха вариететните танцьорки, които бяха гледали във филмите, и си вдигаха краката така, както го правеха танцьорките. Джо имитираше момичетата, имитиращи танцьорките, а Йеп се превиваше от смях сред маковете. Над света беше утро, слънцето блестеше, цветовете бяха ярки, мирисът на маковете — упойващ.

Къде са те сега?

Сестра му имаше четири задомени деца. Преди петнайсетина години някой му беше казал, че Джо е загинал при автомобилна катастрофа. Сестрата на Джо се беше омъжила в Сан Франциско за бояджия, но се развели и тя се върнала у дома с две невръстни момчета. Момичето, което беше далечна братовчедка, бе станало медицинска сестра в Чикаго. Тя му беше писала няколко пъти за двайсет години. Помниш ли ме? И, разбира се, той много добре си я спомняше, едно сериозно момиче със замислено лице, освен когато се усмихнеше.