Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Понякога.

— Помня как веднъж в Сан Франциско и двамата бяхме останали без пукната пара. И ти се включи в игра на карти на пари и след един час потене спечели един долар, заложи го на конни надбягвания и твоят кон спечели. Искаш ли да ти кажа името на коня? Пантера Рок. Може би си го забравил. Аз никога няма да го забравя. Получи десет долара срещу един. Имахме пари в джобовете си за цял месец — от хазарт. Ти просто не можеше да загубиш. Живяхме като лордове през онзи месец — бяхме осемнайсетгодишни. Спомняш ли си?

— Спомням си.

Стигна до сградата на Пето Авеню в дванайсет и трийсет и пет. Тя беше неприветлива, с разхлопан асансьор, чийто оператор непрекъснато говореше на висок глас с някой на горния етаж. Качвайки се, той изведнъж си спомни историята, която Зак му беше разказал през богаташкия месец в Сан Франциско. Бащата на Зак получил писмо от единия от тримата си братя, шивач в Лонг Бийч, който изпаднал в безизходица.

„Скъпи братко, Качик — пишел шивачът на арменски. — Това писмо не е за теб. То е за брат ни Агоп, но по погрешка го поставям в този плик. Отчаяно се нуждая от пари. Жена ми и шестте ни деца имат нужда от храна и дрехи. Не знам как да се обърна за помощ. Много ме е срам да ви искам пари. Затова искам от брат ни Агоп, въпреки че по погрешка слагам писмото в този плик. Твой верен брат Антраник.“

Замлок заемаше целия най-горен етаж на мрачната сграда. Той се състоеше от коридор, до който явно можеше да се стигне само с асансьора. Изглежда, имаше две-три малки стаички в единия край, а към Пето Авеню имаше чакалня, стая за секретарката на Замлок и най-подир бе офисът на Замлок, който бе доста обширен.

Лари Лангли и по-големият му брат, Уолтър или Уолт, както той предпочиташе да го наричат, го чакаха пред отворената врата. Поздравиха го с прекомерна сърдечност, несъмнено, за да внушат на Замлок, че литературните агенти разбират писателите и знаят как да се погаждат с тях. После Лангли по доста формален начин го представи на Замлок, среден на ръст мъж на около трийсет и пет години, сериозен, малко прегърбен, с едра глава и груби черти на лицето, муден и с бавна реч, но с твърде бърз ум.

— Надявам се, че пътуването ви до Ню Йорк е било приятно — каза Замлок. — Да кажа ли на госпожица Аронсън да поръча за вас сандвич и кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Предполагам, че са ви хрумнали множество добри идеи?

— Няколко.

— Лари и Уолт ми казаха, че сте въодушевен от моята идея за поставянето на пиеса.

— Опитвам се да повярвам във всичко, което се надявам да напиша.

— Мисля, че човек е щастлив, когато се радва на труда си. Моята работа със сигурност ме радва.

В този момент Лари Лангли реши да се включи в разговора.

— И аз мога да ви уверя, господа, че върша с радост своята, особено когато тя ми позволява да присъствам на първата среща на два блестящи интелекта.

— И с мен е така — побърза да каже Уолт.

— Моят е съвсем практичен… делови ум — рече Замлок.

— Ще ми се да можех да кажа същото за моя — вметна Йеп, — но се боя, че един писател с практичен ум няма да се интересува от писане. Писането като професия се базира на готовността да играеш комар при изключително неблагоприятни условия. Аз обаче нямам нищо против. Това е цената, която с охота плащам за свободата си — свободата да пиша само каквото искам или каквото трябва да пиша.

— Вие несъмнено сте разбрали, че е желателно от време на време да напишете нещо просто защото би ви избавило от задължение или би ви направило богат — каза Замлок.

— Може да съм разбрал, че е желателно, но никога не съм го считал за възможно.

— Не мога да повярвам, че след толкова години нямате опита и уменията да пишете по даден начин с определена цел.

— Не, боя се, че все още нямам този опит и тези умения.

— Не ви вярвам.

— Това е истината.

— Ами „Странниците“? Без съмнение сте написали това с определена цел.

— Всъщност не, започнах да пиша тази пиеса, като смятах, че тя ще бъде лека комедия — за шепа хора в чакалнята на малка гара в малко градче, които не отиват никъде. Просто си седят на пейките. Но нещата взеха друг обрат, това е.

— Бих искал да напишете пиеса за мен — рече Замлок.

— Тук съм, за да разбера дали мога да направя това.

— Искам голяма пиеса. Важна пиеса. Интересна, вълнуваща пиеса. Пиеса, която да се хареса на широката публика — не само на интелектуалците. Пиеса, от която ще се спечелят пари.

— Струва ми се, че такава пиеса може да бъде написана.