Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Защото е така.

— Роузи, ти си красива.

— Наистина ли мислиш така, татко?

— Да. Защото си красива.

— Красива ли съм, татко… наистина ли? Аз не смятам така.

— Красива си, не мисли повече за това.

— Как мога да престана да мисля? Къщата е пълна с огледала. Непрекъснато виждам себе си.

— Добре, тогава ще ти викаме „Оглеждащото се дете“.

— Не, татко, „Виждащото се дете“. Така е по-забавно.

— Добре.

— Да не забравиш да намериш нещо хубаво, на което да ме заведеш утре, и да ми се обадиш тази вечер, за да ми кажеш къде ще ходим. Така ще мога да си направя план.

— Добре, Роузи.

Той се обади на Сам Золотов, който попита:

— Йеп, какво подготвяш за поставяне на Бродуей?

— Нищо, Сам. Как разбра, че съм в „Грейт Нодън“?

— Лора ми каза… в „Сарди“. Каза, че си пристигнал в Ню Йорк да се срещнеш с някакъв продуцент и пишеш пиеса. Можеш ли да ми разкриеш нещо повече? Отдавна не си се появявал на театралната страница. Каква е тази работа?

— Дойдох в Ню Йорк да се срещна с един продуцент.

— Как се казва?

— Ще ти съобщя, когато той и аз се договорим. Засега няма нищо за разправяне.

— Йеп, не искам да звуча като теб, но кои са ти любимците в бейзболния шампионат?

— „Доджърс“.

— Защо точно те?

— Те са най-добрите.

— Изгубиха първите два мача.

— Случва се.

— Никой отбор, който е изгубил първите два мача, не е печелил шампионата.

— Не знам какво показва статистиката. Нещо за днешния мач?

— Последното, което чух, е, че „Доджърс“ водят, но така беше и при първите два мача.

— Ако победят в днешния мач, може да имат четири последователни победи.

— Ако — каза Сам.

— Да, винаги е така. Как иначе?

Той се изтегна на леглото и затвори очи. Маковото поле отново изплува почти така, сякаш очите му очакваха да бъдат затворени, за да могат да го разгледат още веднъж. Силният упойващ мирис на макове достигна до ноздрите му и той бе напълно сигурен, че действително чува момичетата да разговарят и да се смеят — ала не някога, а сега.

Съвсем безпричинно или по причина, която никой не можеше да се надява да разбере, той си спомни за едно писмо от стария си приятел Арти Пъч, мудното, потънало в мисли момче от Фресно.

„Драги, Стар Нос, питам се дали мога да изразя с думи удивлението си, че тъкмо на теб са ти публикували книга.

Ето, аз съм на двайсет и пет години и все още съм един ниско платен, с много шефове и много страхове чиновник в «P.G. & E.», вместо да съм администратор. Винаги бях по-добър от теб по граматика и правопис. Знам, че високата почит, която изпитваш към истината, няма да ти позволи да отречеш. Нямам предвид, че не съм развълнуван от твоя успех и че не съм горд, че бях един от най-добрите ти приятели през няколкото години в «Емерсон» и след това половин семестър в техническия институт, където и двамата изучихме машинописа. Развълнуван съм. Йеп, стари вагабонтино, ако ти можеш да пишеш, значи и аз мога. Ще прочетеш ли приложените три примера от моето писмовно изкуство?“

Трите примера бяха делови писма до трима различни администратори на три различни фирми, от трима различни администратори на три различни фирми — всички бяха със съответни имена и адреси.

През годините, скоро след излизането на всяка нова книга, той получаваше писмо от Арти и още примери от неговото изкуство. Някои от писмата бяха толкова дълги, че представляваха нещо като кратки разкази. Веднъж той даде част от тях на един редактор, но редакторът не мислеше, че са забавни.

След войната си спомни, че от години не е получавал вест от Арти. Писа му и след около шест месеца получи отговор:

„Драги Стар Нос, моля да се опиташ да забравиш, че съм такъв окаяно немарлив кореспондент, но право да си кажа, аз вече не пиша. Човече, разбираш ли, сега съм на трийсет и девет години? Имам дъщеря на седемнайсет, друга на петнайсет, син на единайсет и още един на девет. Имам жена хубавица, която все още си мисли, че съм страхотен, макар че продължавам да съм чиновник в газовата компания. Отново бих започнал да пиша делови писма, ако можех да измисля нещо за казване, но не мога. В по-добрите си години пишех до всякакви администратори на най-различни американски компании — и от всякакви администратори. Но само си помисли, аз не изпратих нито едно от тези писма… защото не бях в съответната компания, а вън от нея. Знам, че можех да бъда вицепрезидент на почти всяка голяма компания в Америка. Като се върнеш в стария роден град, нали ще дойдеш да се видим?“