Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Телефонът иззвъня и Хенри Хайам каза:

— Блум ще ти плати самолетните билетите до Холивуд и обратно, ако отидеш да поговорите.

— Той не се интересува от „Странниците“, Хенри. Не знае какво да прави с пиесата. Просто се опитва да се прави на важна клечка, това е.

— Реших да те уведомя.

— Благодаря. Когато му връщаш обаждане, не го плащаш ти, нали?

— Не, по дяволите.

— Това е добре.

— Мисля, че той наистина иска да купи пиесата.

— Тя не е за продан. Ще я преотстъпя или на него, или на никого. Продадох едно от добрите си неща поради неопитност, друго от глад и стига толкова. Никой почтен писател няма право да продава своите произведения.

— Той иска да знае дали може да ти се обади по телефона. Казах му, че според мен не трябва да се обажда.

— Благодаря. Оставям това на теб. Ако той или някой друг поиска да придобие правата над пиесата за седем години, цената е сто хиляди долара — десет хиляди на година за десет години, така аз няма да бъда съсипан от данъчните.

— Казах му, че няма да я продадеш, че тъкмо си пристигнал в града и че съм доста сигурен, че не мислиш за връщане. Казах, че ако не му се обадя до половин час, значи не проявяваш интерес.

— Благодаря.

— Как са прекрасните стари спомени сега?

— Чудесно. Имаше някога един човек на име Шаг Шамшоян, който майстореше сандъци така, както Нижински танцуваше. Когато ти позвъни, аз тъкмо си спомнях как той правеше това. Имаше татуировка Муг на ръката си.

— Какво?

— Муг. Майка. Армения.

— Аха.

Той стана и отиде до прозореца. Слънцето все още беше между сградите, но сега бе по-ниско и бе готово да си отиде.

Обади се на Зак и каза:

— Отскочи до тук. Ще се срещнем във фоайето. Ще се разходим до Бауъри, после до Китайския квартал и ще хапнем там.

Смени обувките си с такива, с които можеше да върви дълго, изми лицето си и слезе във фоайето.

Когато излизаше от асансьора, Бърт се втурна към него.

— Карлос беше тук с жена си и децата. Току-що си тръгнаха. Жалко, че не се видяхте.

— Как изглеждаха?

— Страхотно. Пиха чай с Валенсия. Карлос и Валенсия са по-близки и от братя.

Отиде до вестникарската будка за пакетче ментови дъвки за разходката.

Дъвчеше дъвка, когато Зак нахлу с трясък в дългото фоайе от Петдесет и седма улица, ухилен до уши. Размахваше дясната си ръка, като че ли в такт, по музикална тема или забавна идея.

— Това е животът, Стар нос. — Той си купи пет пакетчета дъвки.

— Богаташ. Преуспял човек. Печалбарче. Дете на световния прогрес. Уран. Пет пакетчета дъвки.

— Дъвча ги по пет наведнъж — рече Зак. — Помниш ли когато дъвчехме по половин дъвка?

— О, тогава бяхме бедни, нали? Но виж ни сега. Дъвчем по колкото си искаме.

Акърс, вестникопродавецът, четеше и се усмихваше. Една златокоса блондинка със сладко кученце на каишка се приближи към будката.

— „Скандал“, ако обичате. — Тя сведе поглед към немирното кученце. То я погледна в очите, цялото потрепери и радостно изскимтя два пъти. Акърс й подаде един брой „Скандал“ и същевременно взе от стойката половин дузина други списания от същия род.

— Тези са чисто нови — каза той. — „Сензация“, „Позор“, „Грях“, „Далавера“, „Лудории“.

— Вземам ги всичките — рече младата жена, после бегло погледна кучето и каза: „Арп, Арп.“ Кучето обърна внимание на думите й, но не отговори.

— „Тайм“? „Лайф“? Нещо подобно?

— Не тази седмица. Следващата може би. Когато ще пишат за мене.

Зак заклати глава при мисълта за тази съблазън, пъхна още една дъвка в устата си и задъвка. Младата жена плати списанията и тръгна по дългия коридор към Петдесет и шеста, а пък Акърс, Зак, Йеп, Бърт, още един пиколо и Валенсия я загледаха.

— Откъде ли е дошла? — рече Зак.

— От Холивуд — обади се Акърс. — Преди време била звезда. Посещава козметичния салон поне три пъти седмично, понякога четири. Той е отворен денонощно. Тя участва в нова пиеса.

— В коя?

— „Коя е Роксана Лаполо“? Тоест така се казва пиесата.

— И коя е? — попита Зак.

— Самата тя.

— Каква походка! — рече Зак.

Младата жена спря насред фоайето да поприказва с кучето. Всички се заслушаха и чуха как то пак изскимтя радостно. Тя можеше с лекота да го накара да изскимти. Отново тръгна, движейки с подобаващо великолепие задника си.

— Тя е една от най-добрите ми клиентки — рече Акърс. — Отбива се тук за нещо винаги когато излезе от козметичния салон. Обича да приказва.

— На кучето ли?

— И на мен.