Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Не, хайде да повървим до Бауъри и после до Китайския квартал. Ще хапна една вкусна китайска супичка.

— Сигурен ли си, че си в състояние да вървиш?

— Добре съм. Яд ме е на оня тъп зъболекар в Сан Франциско.

— А този е чудесен.

— Не ми се вярва някой да смята зъболекарите за чудесни, обаче Док Леви наистина е чудесен. Но той е много повече от зъболекар.

Продължиха нататък, но вече не вървяха бързо и в синхрон.

Докато стигнаха Бауъри, Йеп съвсем грохна.

— Добре, Зак — рече той, — сега сме на Бауъри. Престани да бъдеш голям бизнесмен. Поукроти се малко.

— Не мога. Ако бях разорен, в пълна безизходица и гладен като вълк, пак щях да вървя по този начин.

— Не е учтиво.

— Защо трябва да бъда учтив с многото нюйоркски безделници?

— Учтиво е да бъдеш учтив.

— Нека безделниците да бъдат учтиви с мен.

— Какво искаш да направят? Да отидат в Юта и да намерят уран в тамошните камъни?

— Да намерят уран в камъните, които имат в главите си — отвърна Зак през смях. — Лентяите са глупави.

— Не непременно.

— Глупави са. Хайде да не ги изкарваме герои. Как е зъбът?

— Чувствам се скапан. Всичко ме боли.

— Ще спрем в Китайския квартал — рече Зак. — Ще изядеш една вкусна супичка, ще се откажеш от алкохола и цигарите, ще хванем такси до хотела, ти ще се качиш в стаята си и ще се потопиш във ваната, после ще си легнеш, ще почетеш — почети някоя кримка — сетне ще ти се доспи, ще заспиш и на сутринта ще се събудиш нов човек.

— Мама.

— Така го произнася Карп — и си тананика.

— Горкият човек.

— Той е добре. Все трябва да се връща в хубавата болница, с всичките хубави лекари, с всичките им хубави лекарства и електрически апарати. Погрижи се за себе си. Не го мисли Карп. Ти при какво трябва да се върнеш?

— Мама.

— Добре де, при какво трябва да се върнеш?

— При мама и татко? При тях ли трябва да се върна? При горката ми стара майка и бедния ми млад баща? През хиляда деветстотин и пета, когато пристигнал в този град и вървял по тези улици, той е бил едва на трийсет и една години. Шест години по-късно починал в Калифорния, един човек, с когото никога не се срещнах. Трябва да се върна в хотел „Грейт Нодън“, това е.

— Той не е изискана болница за съмнителни луди.

— Той е занемарен хотел за истински луди. Те просто не знаят, че са луди. И ти не знаеш, че си луд, докато търчиш из Юта като породист заек — в двуреден син костюм от шевиот.

— О, аз знам, че съм луд — рече Зак. — Луд за успеха, който най-сетне постигнах, за успеха, който съм заслужил… който заслужавам, на който имам право, за който работих. Само аз и малкият брат на жена ми в бараката ни някъде там. Редуваме се в готвенето и чистенето. Доволен съм, че не ми провървя в града. Радвам се, че съм там, с гърмящите змии. Разбирам ги. Предпочитам ги.

Зак посочи хората по Бауъри, които стояха на групи и си говореха.

— Ти смяташ ли ги тия за хора? — попита той. — Те са отрепки. Те са мръсни — в очите, устата, червата, в душите си, мръсен е начинът им на мислене, начинът им на живот. Те са боклуци. Но те дори не са чист боклук, като боклука в Юта. Тия са хора от клоаките. И не забравяй, че съм бил беден през по-голямата част от живота си. Някога да си ме виждал мръсен? Наистина съм луд. Луд съм за Господ.

— За кого?

— Чу ме правилно. Нима мислиш, че бих могъл да успея, ако не вярвах?

— Тези хора също вярват.

— Те вярват във виното. Вярват в евтината бира. Вярват в ментетата. Вярват в бягството. Вярват в смъртта. Аз вярвам в живота. На този свят съм с една цел — да живея. Да живея като човек, не като червей.

— Мама.

Зак внезапно подскочи — раз, два.

— Не съм те виждал да правиш това от трийсет и пет години — рече Йеп.

Зак пак подскочи — раз, два — един добър скок и после две крачки във въздуха.

— Какво те кара да правиш това?

— Животът, човече. Животът в мен. Светият Божи живот в мен.

— Направи го, защото искаше да стане весело.

— Разбира се, че го направих затова. Не мислиш ли, че смехът е част от светия Божи живот?

— Може би е трябвало да се пробваш в балета вместо в операта.

— Най-големите тенори са винаги ниски мъже, като мен. Аз съм певец, не танцьор. Просто обичам да правя това.

Зак пак подскочи.

Много от хората на Бауъри гледаха и един от тях направи опит да подскочи: той скочи, понечи да закрачи във въздуха и падна. Но се разсмя и не побърза да стане. Никой не се притече да му помогне да се изправи на крака. На Бауъри това просто не се случи. Човекът махна с ръка и Зак кимна замислен.