Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Нищо. Ти имаш двуреден син костюм от шевиот, нали? Ти не си луд.

— Дали не съм… дали наистина не съм, а кой не е? Никой не знае. Аз се преборих сам, както винаги.

— Пребори се сам?

— Разбира се. След една година в Юта, когато положението изглеждаше безнадеждно, аз се борих сам в продължение на три нощи. Дните бяха горе-долу поносими, обаче онези три нощи бяха жива мъка. Зле го преживях. Знам какво е да бъдеш луд. Дълбоко съчувствам на всеки човек, сполетян от тази беда. Но просто не вярвам, че има смисъл да търча при някого за помощ.

— При мама може би? Затова ли Карп все повтаря „мама“?

— Може би. Дан каза, че Карп една сутрин излязъл за малко от къщата — на една крачка, не повече. Видял малък зелен домат в едно от доматените насаждения на Дан и казал: „мама“. Доматът бил сгърчен и болен. Дан го откъснал и понечил да го хвърли, но Карп го сграбчил за ръката, взел твърдия малък сгърчен домат, погледнал го и пак казал: „мама“. Сетне го пъхнал в джоба си. Дан си умрял от смях, Карп също. Това лудост ли е? Той се е забавлявал, това е.

— Човек може да е луд и пак да се забавлява, предполагам.

— Той не е луд. Ходи по болниците, защото така му харесва. Мама.

— А това защо го каза?

— За разходката ни. Старите ни крака шават.

— О, ние сме наистина двама екстра американци. Няма две мнения по въпроса. Ти с урановите си земи и мини и аз със своите книги и с големия си нос.

— Мама — рече Зак. — Когато лицето ти беше издължено и мършаво, тогава хората виждаха един голям човек, с голям нос.

— Мама.

На Трийсет и трета улица пресякоха Пето Авеню, за да стигнат до източната страна, и не след дълго се добраха до сградата, в която Док Леви живееше и държеше офис, макар че от десетина години беше изоставил практиката, за да посвети времето си изключително на преподавателска и научна работа в Колумбийския университет, на писане на поезия и композиране на кратки пиеси за пиано. Йеп натисна бутона на звънеца и след малко Док Леви отвори, усмихнат, среден на ръст човек, на шейсет-шейсет и пет години, със смеещи се очи.

Йеп представи Зак и тримата подеха дружески разговор.

— Нека да погледнем — каза Док Леви. — Елате и вие, Зак.

Влязоха в кабинета и Йеп седна на стола. Док Леви прегледа зъба, понатисна венеца, чукна го с няколко метални инструмента. После направи рентгенова снимка, прояви я, разгледа я и каза:

— Мъртъв е, от много време. Този зъб отдавна е трябвало да бъде изваден, Йеп. — Той му разтълкува снимката. — Загнояването е слязло към челюстта и се е разраснало. Що за зъболекар имаш в Сан Франциско?

— Той не е поет.

— Избери си ден от идната седмица, ела и аз ще извадя зъба. Ще ти направя, разбира се, инжекция с новокаин. Ще трябва да остържа цялото загнило място от костта. Ще се наложи да поставя лекарство в дупчицата, за да не се затвори венецът, преди да съм сигурен, че гнойта е отстранена. Ще трябва да сменям лекарството през ден, а на теб ще ти се наложи да посетиш шест-седем пъти този малък стар занемарен кабинет.

— Чак толкова ли е зле?

— На твоя зъболекар в Сан Франциско не е трябвало да му разрешават да практикува, това е. — Док Леви пак му показа рентгеновата снимка. — Всичко тук е загнило. Допуснал си да започне такова нещо и положението наистина може да стане много сериозно. Кога искаш да свършим работата? Понеделник? Вторник?

— Док, можеш ли да ми направиш услуга и да го извадиш сега? Ще дойда пак в понеделник за първата лечебна процедура.

— В пет и нещо се прибирам вкъщи от учебните занятия — рече Док Леви. — Какво ще кажеш за пет и половина в понеделник?

— Да, и много благодаря, Док.

— Сигурен ли си, че искаш да го извадя сега?

— Да.

— Какви са ти плановете за тази вечер?

— Никакви.

— Тогава не се притеснявай. Хапни леко на вечеря. Ще ти дам хапчета, които ще пиеш през уикенда. На четири часа по едно. Ако лекарството падне, обади ми се по телефона, по всяко време, и ела веднага, ще поставим ново.

Док Леви взе ампула с новокаин и Зак рече:

— Ако нямате нищо против, господа, аз ще почакам в съседната стая.

— Разбира се — каза Док. — Там ще намерите книги и списания. Заповядайте. Ако свирите на пиано, изпълнете нещичко. — Док се засмя от сърце на шегата си, а Зак отвърна със своя плътен фалцетен кикот.

Работата беше свършена за половин час. Седнаха и поговориха няколко минути, после двамата любители на разходките продължиха пътя си.

— Може би е добре да се върнеш с такси в хотела и да си легнеш — рече Зак.