Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Как се казва?

— Чакай малко. Нещо като Мерилин Монро беше, само че по-различно.

— Да не би да е Лин Муни? — попита Йеп.

— Да, точно така.

— Това Лин Муни ли беше?

— Разбира се — каза Акърс. — Дали са й ролята, защото мерките й били сто и пет на петдесет и пет на деветдесет и пет — нещо такова. Самата тя го твърди.

Тръгнаха към Петдесет и седма, завиха надясно към Пето Авеню, отново надясно и продължиха нататък.

— Док Леви се намира наблизо — каза Йеп. — Ще му се обадя по телефона да го питам дали може да направи рентгенова снимка на зъба, който продължава да ме тормози.

Влязоха в една дрогерия и той телефонира, а Зак се загледа в изложените стоки.

— Там е. Ще се забавя само няколко минути, а после ще продължим разходката.

Излязоха от дрогерията и пак закрачиха.

— Какво не е наред със зъба?

— Мъртъв е.

— Не можеш да се разхождаш с мъртъв зъб в устата си.

— Струва ми се, че е мъртъв. Не съм сигурен. Док ще ми каже.

— Ами ако е мъртъв?

— Ще му кажа да го извади. Твоите зъби наред ли са, Зак?

— Всички са в наличност. Ето още нещо, с което майка ми се гордееше. Мускулите на гърба ми и зъбите в устата ми.

— Аз поизгубих доста зъби.

— При мен нито един не липсва.

— Това е хубаво.

— Да, особено ако обичаш жилави пържоли.

— Когато се усмихнеш, също е хубаво. Я се усмихни.

Зак пусна една усмивка — нарочно, на Пето Авеню в Ню Йорк, в последния ден на септември 1955-а.

— Усмихни се пак — каза Йеп.

Зак се усмихна пак за по-дълго.

— Зак, когато си усмихнат, приличаш на съмнителен бизнесмен в двуреден син костюм от шевиот.

— Когато се появявам пред света, искам да изглеждам като хората, с които трябва да се срещам и да работя.

— Но в мига, в който се усмихнеш, ти се връщаш във Фресно трийсет и пет години назад.

— Сега ти се усмихни — рече Зак.

Йеп се усмихна.

— Човече, добре би било или да си сложиш няколко моста, или изобщо да не се усмихваш. А когато говориш, по-добре говори като англичанин. Почти не помръдвай устни. Крий всички празни места.

— Какво има в Юта?

— Мислиш ли изобщо за празните места? — попита Зак. — В Юта няма друго. Само защото си изгубил много зъби, отсега нататък ще трябва непрекъснато да се държиш на положение.

— Аз не нося тежкарски костюми.

— Аз нося само когато съм в обществото.

— Къде си, когато си в Юта?

— В рая. Западът, великият Запад, красивият Запад.

— Западът на гърмящите змии.

— Така е, но не ги закачай. Те не нападат от омраза, а от страх. Настъпиш ли гърмяща змия, какво очакваш да направи?

— Случвало ли се е да видиш някоя?

— Виждал съм. Научаваш къде е вероятно да се срещнат, не ги закачаш, и те не те закачат. По едно време си мислех, че трябва да ги убивам, щом ги зърна, но това е глупаво. Изобщо не променя нещата. Те са там, където са, защото принадлежат на това място. Човек може да ги убива, но те така или иначе ще бъдат там — и ако се случи да настъпиш някоя, или да се приближиш твърде много, тя ще се опита да те клъвне.

— Носиш ли си противоотрова?

— Налага се, не е изключено да се разсееш. Но трябва да ти стане навик да си винаги нащрек.

Те преминаха цяла пресечка в мълчание. Когато стигнаха до обществената библиотека, Зак каза нещо, което прозвуча като „мама“.

— Мама ли? — попита Йеп.

— Именно.

— Какво имаш предвид?

— Обществената библиотека, приятелю.

— Какво е общото между „мама“ и обществената библиотека?

— „Мама“ има общо с всичко… хубаво. Например с книгите. Научих го от Карп.

— Момчето на Сок?

— Имам предвид Карпентър Съли. Трийсет и девет годишното момче на Сок Солейман. Ти смяташ за момче всеки, който е по-млад от теб.

— Кога видя Карп?

— А, преди шест-седем месеца. Сок пътува със самолет до Солт Лейк да разгледа имотите на уранодобивното дружество „Жан Валжан“. Аз и без това възнамерявах да летя до Сан Франциско след няколко дни, да се видя със съпругата си и нейните деца и внуци, както и с братята и сестрите си и техните семейства, така че след като той разгледа всичко, заминахме. Карп гостува на моя брат Дан. Те са почти връстници, както знаеш, и винаги са били приятели. Затова Сок поиска да се върнем заедно в Сан Франциско.

— Какво каза той за имотите?

— Че са чудесни. Какво друго би могъл да каже?

— Какво става с Карп?

— Не знам. Не вярвам на онези глупости. Той ми се видя същият, както винаги.

— Не вярваш, че човек може да си изгуби разсъдъка?

— Естествено, че може — отвърна Зак, — но не смятам, че е лесно за разбиране. Всеки си е малко луд. И какво? Спомням си, че веднъж, точно след излизането на първата ти книга, бях завел майка ми на гости на твоята майка. Ти като че ли беше в Европа, а в гостната заварих един от онези достолепни, брадати писатели от Бостън, струва ми се. Той каза на майка ти: „Сигурно много се гордеете със сина си.“ А майка ти му отвърна: „Синът ми е луд.“ Нищо повече. Майка ми така и не проумя това. Просто не можеше да разбере как майка ти можа да каже такова нещо на този човек. Забравил съм името му, но на местна почва той бе смятан за голям писател. Вече е покойник. Имаше литературен псевдоним, като всички писатели. „Ривендж“ или нещо подобно. Обаче не само твоята майка каза, че си луд, всички така говореха, доколкото си спомням, особено даскалите. И какво означава това? Защо Карп постоянно се мъкне по болниците? И не казва ли всеки „Аз съм луд“? Какво от това?