Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

— Мисля, че вие сте този, който може да я напише.

— Мога да се опитам, но не се знае. Във всеки случай искам да видя договора, който естествено ще сключим.

— Договорът ли? — Замлок се обърна към братята.

— Да, господин Замлок — каза по-младият. — Йеп иска да се запознае с условията на договора, преди да започне да пише пиесата.

— Колко време ще ви отнеме написването на пиесата? — попита Замлок.

— Може да ми трябва малко повече време да започна, но веднъж започна ли, няма да продължи дълго.

— Шест месеца след като започнете?

— Не, не толкова много. Шест дни, най-вероятно.

— За колко време написахте „Странниците“?

— За шест дни. Всъщност започна ли, аз се опитвам да завърша всяка нова пиеса за шест дни.

— Чувал съм за бърза работа, но не и за чак толкова бърза.

— Има писатели, които пишат дори по-бързо. Въпреки това писането няма почти нищо общо със скоростта или времето. То е най-вече въпрос на концентрация. Ако някой драматург пише пиеса за една година, а друг за една седмица, и двамата са били съсредоточени еднакво дълго — достатъчно за написването на нова пиеса. Аз бързо се отегчавам, затова не мога да държа недовършена пиеса, която да ме тормози дълго време.

— Снощи пак прочетох „Странниците“ — поде Замлок. — Знаете ли какъв й е проблемът на тази пиеса?

— Да, мисля, че знам.

— Тя е за хора, за които внезапно разбираш, че са мъртви. Това е болезнено. Не знам как да се изразя. Щастието е по-хубаво от тъгата.

— Не знам много и за двете. Вероятно дори не мога да ги различавам. Аз например смятам, че всички хора в „Странниците“ са щастливи.

— Такива са — съгласи се Замлок. — Само че са бедни, дрипави, нямат какво да правят, къде да отидат, за какво да мислят. Това е болезнено. Искам първата пиеса, която продуцирам, да не бъде болезнена.

— Всичко може да е болезнено за някого.

— Аз вярвам в щастието.

— Разбира се.

— Щастието е хубаво нещо.

— Да, така е.

— Според вас колко време ще мине до момента, когато ще сте готов да започнете да пишете моята пиеса?

— Ако условията на договора ме устройват, мога да започна веднага.

Замлок пак се обърна към братята, сякаш това наблягане на договора беше нещо, което той не бе очаквал. Разговорът продължи доста пространно на тема творчество и само между другото на тема бизнес. Госпожица Аронсън донесе сандвичи и кафе. Тя бе една подобаващо сериозна млада жена. Замлок и агентите започнаха да се хранят.

Срещата непонятно защо продължи близо три часа и нищо не беше свършено. Замлок искаше да говори за ненаписаната пиеса, но не и за ненаписания договор.

Към края на срещата Замлок каза:

— Поканил съм неколцина приятели на вечеря утре в „Чембърд“. Бих искал да дойдете и вие. Мисля, че ще ги харесате, а двамата можем да поговорим още за пиесата.

— Не съм сигурен, че мога да дойда. Бях разделен с децата си три месеца и съм решил да прекарам утрешната вечер с тях.

— О, ние няма да седнем да вечеряме преди часа им за лягане, сигурен съм. На колко години са децата ви?

— Момчето наскоро навърши дванайсет, момичето ще стане на десет след няколко месеца.

— Докъм осем и половина ще изпием по няколко коктейла и няма да започнем да вечеряме, докато не дойдете.

— По-добре не разчитайте на това. В събота на децата се позволява да останат будни до късно — понякога до единайсет часа, понякога до по-късно.

— Елате на вечерята, Йеп — рече Замлок. — Убеден съм, че ще ви е приятно да се запознаете с моите приятели.

На улицата по-големият брат каза:

— Добре направихте, че не приехте поканата. Единият от нас трябва да присъства на всички разговори, които водите със Замлок, а той не покани никой от двама ни. Благодаря, че му отказахте.

— Не обичам да водя делови разговори, докато си хапвам и пийвам.

— Сигурен съм, че му направихте добро впечатление — каза по-малкият брат.

— И той ми направи доста добро впечатление.

— Какво мислите за него?

— Разбирам, че иска да продуцира поставянето на пиеса и да спечели пари. Ще ми се да видя договора и мисля, че трябва да го запознаете колкото се може по-скоро с условията, които очаквам.

— Трябва да поработим с него — рече по-големият брат. — Няма да е лесно. Трябва да измислим начин да му изложим фактите, без да го шокираме прекалено.

— Защо. Шокирайте го. Няма проблеми.

— Ще намерим начин.

Братята се качиха на едно такси, а той тръгна обратно към хотела. Приятно беше да се излежаваш там на леглото денем.