Уильям Сароян - Един ден от залеза на света

Тръгна по Медисън Авеню, за да пристигне на срещата с Пайпър в десет часа в „Светът в действие“.

Обилна закуската с изобилие от празни приказки, помисли си той. Чувствам, че закъснявам. Пристрастен съм към кафето.

Един зъб, който периодично му досаждаше вече няколко години, пак се обади.

По едно време, преди година или повече, този зъб го беше щракал няколко дни поред. Цялата долна челюст отдясно бе отекла една седмица. В понеделник зъболекарят беше прегледал зъба и се бе произнесъл, че не е мъртъв. Оттогава обаче езикът му все се притискаше о зъба, сякаш да го извади от устата. Сега зъбът не го щракаше. Просто не даваше никакви признаци за живот.

„Ще се обадя на Док Леви.“

Пайпър беше в офиса си и го очакваше. Той скочи на крака иззад бюрото си.

— Йеп, драго ми е да те видя. Провеждам срещите си в заседателната зала, но реших, че ще е по-добре двамата да си поговорим първо тук.

— Добре.

— Снощи пак прочетох пиесата. Вероятно за шести или седми път. Все повече ми харесва.

— Аз още не съм я чел.

— Мисля, че имам човек за главната роля, само че ще се занимаем с това по-късно. Ето за какво искам да поговорим сега. Десет хиляди за всичко. Нали?

— Да.

— Сигурен ли си, че искаш данъчният агент да получи цялата сума?

— Да, макар че съм без пукната пара.

— Защо?

— Доста отдавна си играят с мен на стражари и апаши. От години им повтарям, че веднага щом сключа сделка за сума по-голяма от няколкостотин долара, ще им я изпратя цялата.

— Това е глупаво, Йеп.

— Не, не е. Кой е в заседателната зала?

— Всички.

— Тед Хак?

— Тед почина преди три месеца от сърдечен удар. Ти не знаеше ли?

— Не. Той беше на четирийсет, нали?

— На трийсет и девет.

— Какво се случи?

— Кой знае? Много работеше, но съм виждал други да работят повече. И аз много работя. Бачкам от единайсетгодишен. А ти?

— Аз нямах осем, когато започнах да продавам вестници.

— Трябва да е било преди близо четирийсет години.

— Да.

— Но си добре със здравето.

— Да, здрав съм, но не знам колко. Прекарах много лоша нощ и в момента ме боли зъб, сигурен съм, че е развален — вероятно е развален от години.

— Зъбите са жива мъка. Моите до един са с мостове. И още нещо, Йеп. Дай ми шанс, а?

— Как?

— Не създавай много главоболия по отношение на подробности от всякакъв род — разпределяне на ролите, декори, музика и всичко останало.

— Трябва да разполагам с каквото е необходимо за пиесата.

— Разбира се, и аз ще ти помогна да го получиш, обаче недей да причиняваш пълен хаос. Може да не знаеш, но си много гръмогласен и дори когато говориш тихо и вежливо, всички смятат, че се караш. Те не те познават като мен. Искам само да говориш малко по-тихичко. Бъди търпелив. Не ме смятай за идиот. Разбери, аз съм ти приятел. И нека тук да цари мир и хармония.

— Това за гръмкия глас са врели-некипели. Говоря ясно, това е. Така трябва. Човек мънка под носа си, когато не разбира какво говори. Никога не разисквам отвлечени теми, така че винаги говоря ясно, особено когато става въпрос за сделки, работа или изкуство.

— Може би те чуват в заседателната зала.

— Какво от това? Ето ме. Изминах целия път от Сан Франциско до тук. Аз не шепна. Аз говоря. Какво като ме чуват?

— Мислят, че си ядосан. Знаеш, Йеп, годините минават, появяват се нови хора, с които се държиш студено, и се създава впечатлението, че с теб е свършено, защото вече не се разбираш с никого и не искаш да положиш усилие да постигнеш разбирателство, но аз знам, че с теб не е свършено.

— Ау! Бях започнал да се безпокоя.

Пайпър избухна в смях.

— Мисля, че няма какво повече да те поучавам. Вероятно се безпокоя за себе си. Идеята е моя. Аз предложих да те върнем в играта. Другите казаха, че създаваш много главоболия и че искаш твърде много пари. Но аз не бях съгласен. Дори се заканих да напусна. Да, така е. Исках пиесата и ще ти кажа защо. Необходима е на „Светът в действие“, затова. Беше рискована стъпка, но знаех, че ще ми изпратиш нещо велико и ти така и направи. Хайде да влезем.

Заседанието продължи един час.

Той слушаше, макар и да не му беше лесно, тъй като разговорът бе глупав. В отчаянието си взе думата, ако не за друго, поне за да не умре от скука, и беше изслушан. Бяха четирима мъже, освен него и Пайпър, и две жени. Още двама мъже и една жена се отбиха за няколко минути и после си отидоха. Всички присъстващи на обсъждането бяха учили в добри университети в източните щати. Някои от тях бяха специализирали в английски и в други европейски колежи. Всички бяха любезни хора, сериозни, трудолюбиви, методични и скучни.