Фабио Воло: Първите утринни лъчи

— Паоло, трябва да говорим.

— Какво има?

— Трябва да говорим за нас.

Щеше да каже нещо, но ме погледна в очите и спря. Постояхме безмълвни няколко секунди. Беше разбрал за какво става дума, сигурна бях, и се обърна към телевизора.

— Паоло.

Увеличи звука.

— Паоло! — Издърпах дистанционното от ръката му и изключих телевизора. — Изслушай ме… моля те.

— Не искам да чувам думите ти. Нещата ще се оправят, вече са тръгнали. Ще видиш, че като отидем в Шарм, ще се почувстваме по-добре.

— Паоло, няма да дойда в Египет.

— Как така няма да дойдеш? Имаме и билети.

— Съжалявам.

— Старая се всячески, Елена, напоследък ти го показвам… Дай ми време.

— Късно е, Паоло, вече не можем да направим нищо.

— Не е късно, ти си тази, която бърза, това не са неща, които се нареждат за два дни, необходимо е време. Довери ми се.

— Забелязах, че си по-внимателен, но вече е късно.

— Влюбена ли си в друг?

— Престани…

— Ако има друг мъж, кажи ми го.

— Няма никакъв друг мъж.

— Закълни ми се.

— Паоло, моля те.

— Защо не искаш да ми се закълнеш?

— Не става дума за това дали има друг мъж, а за това, че вече не сме ние. Моля те, остави ме да си вървя.

— Не искам.

— Моля те, и за мен е много трудно.

Стоях и мълчах.

— Да си дадем време, ако си все още така уверена след няколко месеца, няма да те спирам, обещавам ти. Моля те само за няколко месеца…

— Вече отдадох цялото необходимо време на тази връзка, направих всичко, което можех.

— Все още можем да променим нещата.

— Не обсъждаме дали да се разделим, или не — това вече съм го решила. Само търся с теб начина да го направим.

Промени позата си, като се поотдалечи.

— Не съм съгласен, ти си тази, която…

— Паоло, не повишавай глас и не започвай да назоваваш виновници.

— Напротив, ти си виновна.

— Желая да получа възможност за щастлив живот. Ако това да казваш, че вината е моя, ще те накара да се почувстваш по-добре, тогава съм съгласна. Не искам да се караме, не искам да се обвиняваме.

— Не искам да се разделяме. Какво лошо съм ти сторил? Защо ме мразиш?

— Не те мразя, но ако продължавам да живея с теб, ще се случи.

— Какво очакваш да направя сега?

— Нищо, само да приемеш решението ми.

— Вече не мога да те позная, плашиш ме. Как можеш да ми говориш по толкова студен и рационален начин след всички години, прекарани заедно?

— Нямам избор. Може би ти не си даваш сметка какво ми струва да ти говоря така. — Изражението му беше на уплашено дете, в него нямаше никаква агресия. Искаше ми се да го прегърна, но не биваше да се размеквам. — Определено не се чувствам щастлива да ти кажа това.

Останахме седнали на дивана, вперили очи в далечна точка, в която да се вкопчим.

Без да погледне към мен, ми каза:

— Помниш ли, когато купихме този диван? Никога не ми е харесвал, знаеш ли?

— Нито пък на мен.

— И тогава защо стоя тук толкова време, щом не ни е харесвал?

Не му отговорих. Скри лицето си в ръце и започна да плаче. Плачеше шумно, хлипаше, подсмърчаше. Не бях го виждала да плаче от години.

— Извинявай, Елена, извинявай… Не е вярно, че ти си виновна. Вината е моя, не съумях да те обичам. Не съм способен да обичам никого, ти нямаш нищо общо.

Чувствах се изключително зле, не говорех. После се успокои, избърса сълзите и си издуха носа.

— Извинявай.

— Не е нужно да се извиняваш.

Вглеждаше се в тавана, зяпаше наоколо, взираше се в ъглите на къщата — навсякъде освен в мен.

— Погледни ме.

— Не мога.

— Погледни ме.

— Ако те погледна, ще се разплача отново като последния глупак.

— Добре, не ме гледай… само ми кажи дали си разбрал, че това е правилният избор.

— Не, не съм го разбрал.

— Паоло…

— Разбрах, но пак ме боли. Не мога да си представя живота без теб, не успявам да си представя, че утре сутрин ще се събудя и ти няма да си там в леглото, че ще се прибера вкъщи и теб няма да те има, че няма да вечеряме заедно и ти няма да си в спалнята, когато аз съм на дивана и гледам телевизия. Харесва ми да си мисля, че после ще изключа телевизора, ще дойда в леглото и ти ще си там. — Извърна се към мен и добави: — Не съм способен да си представя и ден без теб. Какво ще правя сега?

— Не знам.

Стояхме така, без да говорим, после той отиде да си вземе чаша вода и донесе една и на мен.

— Заповядай.

— Благодаря.

— Не ми благодари, сложил съм отрова. — Усмихна се, цялото му лице беше почервеняло. Седна на дивана. — Отивам да спя при брат си, не мога да остана тук. — Докато си нахлузваше обувките, без да ги развърже, додаде: — Всичко, което каза, е вярно, но за едно грешиш: когато започна да се отдалечаваш от мен, не е истина, че аз не го забелязах, само че не знаех какво да правя, как да го избегна и поради тази си неспособност просто стоях и гледах с надеждата, че нещата ще се наредят от само себе си. Не разбрах какво те подтикна да се промениш, но в един момент вече не беше същата, не можех да те позная и не успях да се справя със ситуацията. Нямаш представа колко силно съжалявам и знам, че никога не ще си го простя.