Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Тази вечер изпитвам всеобземаща ме носталгия. Обладана съм от спомени за времето, когато бях малка. Виждам милата усмивка на баба си, нежността, която струеше от нея. Изглеждаше така щастлива, спокойна, а животът й е бил по-тежък от моя, по-уморителен и повече изпълнен с болка. Чудя се защо не успявам да съм като нея. Понякога изпитвам усещането, че ме вижда, че ме гледа отнякъде и ми казва да не се притеснявам, защото всичко ще се нареди. Питам се дали фактът, че се приютявам в далечни спомени всеки път, когато се чувствам зле, представлява бягство, или пък се дължи на това, че в моментите, които си спомням, се крие някое семенце от моето същество, което не съм отгледала и съм оставила там, в миналото. Изморена съм. Струва ми се, че нещата, които правя, никога не са правилни, не са достатъчни. Бъдещето ми с Паоло вече не съществува, бъдещето, което си бях представяла с другия мъж, беше пометено в небитието. Тъмнината и нощните сенки си отиват, за да направят място на първите утринни лъчи. Как ми се иска нещо подобно да се случи на моя живот.

Беше ми необходим почти месец, за да преподредя мислите си и да започна да правя първите си стъпки в моя нов живот. Първото, което предприех, беше да се обадя на Карла.

— Здравей, Карла.

— Здравей.

— Как си?

— Добре, благодаря.

— Удобно ли е?

— Да, слушам те.

— Исках да чуя как си. Какво правиш?

— Разтребвам из къщи, после ще отида да напазарувам.

След тези думи замълча. Мисля, че очакваше да й кажа нещо.

— Всъщност ти се обадих, за да ти се извиня. — Изчаках отговора й, за да разбера доколко ми е сърдита, но тя не продумваше, сякаш трябваше да добавя още нещо. — Исках да те помоля да ме извиниш и да ти кажа, че съжалявам.

Тишина.

— Държах се като идиотка. — Отново тишина. — Като идиотка и глупачка, не мислех наистина нещата, които ти наговорих, бях напълно изкукала… Кажи ми нещо, моля те.

— Какво искаш да ти кажа?

— Това, което мислиш.

— Мисля, че се държа като идиотка, че беше напълно изкукала и че не мислеше наистина нещата, които ми наговори.

Вече не ми се сърдеше и това ме накара да се почувствам щастлива.

— Прощаваш ли ми?

— Не знам, много ме нарани.

— Наясно съм, извинявай.

— Прекарах адски дни в разсъждения за нещата, които ми наговори.

— Знаеш, че не ги мислех наистина.

— Обаче някои от тях бяха верни.

— През онзи ден не бях на себе си. Съжалявам. — Тишина. — Ако не ми простиш, скачам в колата и веднага ще ти се тупна на главата.

— Ще ти кажа, че не съм ти простила само защото така поне ще те видя… Иска ми се да те видя.

— И на мен.

Тя все още не знаеше какво се беше случило между мен и него.

— Трябва да ти кажа нещо, което ще ти хареса.

— Какво?

— Беше права, не биваше да ходя при него. Нито сме се виждали, нито сме се чували оттогава.

Отсреща ми отвърна няколкосекундно мълчание, а после:

— Все пак не ми харесва. Как си сега?

— По-добре, но бях страшно зле, затова не ти се обадих веднага.

— Искаш ли да се видим?

— Не, благодаря, първо трябва да сложа в ред това-онова.

Останахме на телефона повече от час, разказах й всичко. Помолих я да ми каже мнението си, без да се притеснява, защото се чувствах готова да приема думите й. Според нея не бях готова да се справя с връзката с такъв мъж, не бях готова за неговите потребности и навярно и той не беше готов, за да отговори на моите. Въпреки съществуващото огромно привличане, голямата близост и взаимно разбирателство, ние съвсем не бяхме успели да се видим един друг.

— Но как можа да отреже с такава хирургическа точност нашите отношения? Дори не се опита да ми покаже, че е държал на тях. Така остави в мен съмнението, че въобще не му пука за нас.

— Мисля, че му е пукало за теб, иначе нямаше да бъде толкова внимателен, любящ и мил по време на срещите ви. Може би не е бил готов да направи следващата крачка и ти си го накарала да го забележи. Трябвало е да се случи по естествен начин, но ти се остави да бъдеш ръководена от страховете си.

— Вярно е, обаче той можеше просто да ми го каже, да бъде ясен и аз щях да изчакам.

— Ти си извадила на показ твоите сенки, отговорил ти е, като е извадил своите.

— Държах се като глупачка.

— Не, не си глупачка, само че не си успяла да бъдеш напълно открита. Мога да ти кажа, че докато беше с него, видях една жена, която много ми хареса. Жена смела, красива, която знаеше какво желае и умееше да си го поиска.

— Да, но тази жена вече я няма, тя съществуваше благодарение на него и си замина. Когато нещата между нас приключиха, се чувствах така, като че ли мощна вълна беше отнесла всичко. Тялото ми също. Оттогава насам се чувствам зле не само защото изгубих него, а защото изгубих и тази жена. В нея имаше много неща, които ми харесваха, и най-вече умението й да обича така, както аз самата никога не съм била в състояние да го направя. Сега отново потънах в предишния си живот, неспособна съм да изпитвам такива наситени емоции. Чувствам се безсилна при мисълта, че трябва да започна от нулата. Знам, че с времето ще съумея да се откажа от него, дори и сега да боли. Да се откажа от нея обаче ще бъде по-трудно.