Фабио Воло - Първите утринни лъчи

— Искаш да се чувствам зле точно като теб, да се окажа сама като теб, така ще можем да си стоим и да плачем заедно вечер на дивана.

— Елена…

— Не, Карла, държиш се абсурдно. Постъпих глупаво, като те помолих да ми дадеш съвет за нещо подобно. Не искам един ден да се озова в твоето положение. Ти се остави на течението и сега си там, на село, и няма кой друг да те оплаче освен котката ти. Съжалявам, но в това сме различни. Не желая след няколко години да страдам, задето не съм съумяла да задържа мъжа, когото искам.

— Елена, нямам какво повече да ти кажа. Чао.

Паоло и Карла не разбират. Само той успява.

Стомахът ми се е свил и дори когато пиша, не се чувствам по-добре. В плен на вълнението, приготвих една чанта и оставих бележка на Паоло: „Реших да замина. Вече не съм в състояние да живея по този начин. Ти си последният човек, когото бих искала да накарам да страда, но имам нужда да се отдалеча, за да разбера случващото се. Отивам при Карла за няколко дни“.

Качих се на магистралата и през цялото време пътувах в третата лента. Когато пристигнах на площада в селото, не знаех накъде да поема. Обадих му се, но не ми отговори. Влязох в кафенето и си взех кафе. Написах му: „Тук съм“.

След няма и пет минути ми позвъни:

— Къде тук?

— Тук, в кафене „Рим“, пия кафе.

Тишина.

— Не го ли очакваше?

— Не. Идвам да те взема, дай ми пет минути.

Отидох за малко в тоалетната, пооправих се и се върнах в колата, за да го изчакам. Не знаех дори каква кола има, усещах как безпокойството ми нараства. Може би наистина бях забъркала голяма глупост, може би Карла беше права.

Една кола се приближи и даде сигнал с клаксона. Тъкмо щях да сляза, но той ми направи знак да го последвам и потегли. Бях си представяла различен поздрав, мислех да го прегърна и да го целуна, нашата първа целувка на открито. Последвах го насред полето. Никога не бих успяла да намеря къщата. Пристигнахме след четвърт час, влязохме през отворена дворна врата и минахме по алея, покрита с чакъл, която водеше към къщата. Излезе от колата и пристъпи към мен.

Слязох с усмивка на лицето.

— Работата приключи ли вече? Не виждам никого.

— Брат ми отиде в Болоня при децата, а в неделя работниците си почиват.

Стояхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо. Лицето му имаше хладно изражение, което не познавах, а аз се оглеждах наоколо, за да скрия неудобството си.

— Ще ми покажеш ли как се получава къщата?

Продължаваше да се взира в мен със същото изражение на лицето, а след това каза:

— Защо дойде?

Въпросът ме улучи право в гърдите. Реших да бъда честна.

— Много исках да те видя.

— Защо не ме предупреди, преди да тръгнеш?

— Смятах да те изненадам.

Останахме така, обвити в мълчание. Искаше ми се да изчезна, искаше ми се изобщо да не бях идвала, желаех само да се кача в колата и да избягам от там.

— Виж сега, ако има някакъв проблем, мога да си тръгна веднага.

— Не ти казвам да си тръгваш.

— Тогава какво ми казваш?

— Искам да разбера какво те подтикна да дойдеш.

— Желаех да те видя, толкова е просто. Какво има за разбиране?

— Нищо, не съм сигурен дали това е истината.

— В какъв смисъл? Каква може да бъде истината?

— Истината е, че напоследък се държиш странно.

— Не разбирам за какво говориш.

— Вече не успяваш да видиш контекста.

— Какво означава това? Какъв контекст?

— Като изникваш в живота ми така внезапно и без да предупредиш, извън контекста, в който сме се виждали винаги, ти преместваш границата на срещите ни.

— Извинявай, каква граница? За какво говориш? Може би не съм толкова интелигентна като теб и не схващам.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че твоето решение да дойдеш променя нещата.

— Какво променя? Че те виждам на дневна светлина ли?

— Нарушава правила.

— Извинявай, какви са тези правила? Че може да те виждам само като идвам у вас да се чукаме ли?

— Хайде, стига вече, разбра прекрасно за какво ти говоря.

— Не, не разбрах.

— Други правила означават друга игра, а аз не съм сигурен дали искам това.

— Ти си напълно луд, за каква игра говориш? Не ти предлагам никаква игра, исках само да те видя и мислех, че и ти го искаш.

— Опитай се да ме разбереш.

— Не, не те разбирам. Не спираш да говориш за игра, за правила, за граници, за контекст… да не би за теб всичко да е било само игра? — Сега аз го гледах право в очите. Отвърна поглед и разбрах, че търси нещо, за което да се вкопчи. — От какво си така уплашен? — попитах го.