Фабио Воло - Първите утринни лъчи

Тогава защо не ми звъни?

Дори след тези си размисли не успях да се въздържа и му изпратих едно уж тривиално и неангажиращо съобщение: „Как си? Работата върви ли? Целувки“. После започнах наново да броя секундите, минутите, вечностите. Вече не можех да направя нищо повече, бях в задънена улица. Не вървеше нито да му се обадя, нито да му изпратя друго съобщение — оставаше ми само да чакам.

След десет минути ми отговори: „Да, всичко е наред, благодаря“.

Продължаваше да използва телеграфен стил както по време на последния ни разговор и това засилваше тревогата ми. Написах му: „Когато се чуем, трябва да ти кажа нещо“. Не получих отговор. Прекарах два изключително трудни часа, въртях се като луда вкъщи, подобно животно в клетка. Не можех пак да отида да се разхождам. Опитах се да си взема вана, но след пет минути излязох от нея: не успявах да се отпусна и докато стоях потопена във водата, усещах, че се задушавам още повече. Най-накрая преди вечеря ми изпрати съобщение: „Можеш ли да говориш?“. „Дай ми десет минути.“

Извиних се, че съм забравила да купя някои неща от супермаркета, и се втурнах навън. Обадих му се аз.

— Здравей.

— Здравей. Извинявай, че не ти отговорих веднага, но се притеснявам винаги когато ти пиша извън работното ти време и през уикендите.

— Не се бой, не е опасно. Ако беше, щях да те предупредя. Как върви?

— Добре, може би успяхме да намерим решение на един проблем с покрива. Преди малко валя, но, за щастие, спря веднага. Ти какво прави?

— Нищо интересно — пазарувах храна и други неща за къщи, после си взех хубава отпускаща вана.

— Какво искаше да ми кажеш?

— В какъв смисъл?

— Нали ми писа: „Когато се чуем, трябва да ти кажа нещо“.

— Нищо, не е важно. Исках да ти се извиня за снощи.

— Да не говорим повече за това, вече си изяснихме нещата. Да мислим само за мига на срещата ни.

— Кога?

— Не знам, веднага щом успея да си тръгна оттук.

Тогава, без дори да се замислям какво казвам, от мен излезе следното:

— Ако ти не можеш да се прибереш, аз ще дойда при теб.

— В какъв смисъл?

— Как така в какъв смисъл? Утре сутринта ще се кача в колата и ще дойда при теб.

— Как ще го направиш?

— Ти не се притеснявай, аз ще се погрижа да го организирам.

Отговори ми тишина.

— Не, недей. Работата е страшно много, няма да имам време да бъда с теб.

— Това не е проблем, независима съм. Ти си върши своите неща, а вечерта, щом приключиш, ще се видим. Мога да взема свободен ден в понеделник.

Отново тишина.

— Да не припадна?

— Не, мислех си за това, което ми каза току-що. Би било хубаво, но смятам, че е по-добре да не го правим, сега не е най-подходящият момент.

— А…

— Тук е малко сложно, с брат си съм.

— Да не се притесняваш, че ще те види с жена? Или вече си имаш някоя и аз съм закъсняла?

Пак кратка тишина.

— Да, има жена, деля си я с брат ми и тази вечер е негов ред да спят заедно… Следователно на теория даже ще бъда свободен.

Засмях се.

— Тогава идвам.

— Шегата настрана, желая да те видя, но сме затрупани с работа и ще имам прекалено малко време, което да ти посветя. Няма смисъл да изминаваш всички тези километри. Така или иначе, ще се върна след няколко дни — смятам, че ще бъде още в четвъртък.

— Както искаш, но ако е за мен, не се притеснявай.

— По-добре да се видим в четвъртък.

— Щом казваш…

— Чао, Елена, ще се чуем утре, брат ми ми звъни.

— Чао.

В онези дни грешах във всичко. След този разговор се въртях из къщата доста развълнувана. Сигурно ми бе нужно да поостана за малко сама, за да се отпусна.

— Какво има, нервна ли си? — попита ме Паоло.

— Свързано е с работата, остави ме на мира.

— По-добре да не ти казвам каква седмица имах аз. А какво ще занесем утре за обяда при майка ми? Да мина ли да взема сладоледена торта, както обикновено, или да купя някакви пастички от сладкарницата? Знаеш ли, хапват ми се еклерчета.

— Вземи каквото искаш, без това утре няма да дойда.

— Как така няма да дойдеш? Наясно си, че майка ми ще се засегне и ще започне да ме разпитва дали не й се сърдиш за нещо.

— Нищо, остави я да си се засяга.

— Хайде де, ще постоим само малко, ще хапнем набързо и после ще се приберем у дома, знаеш, че тя държи на това.

— Чуй ме, Паоло, съжалявам ако майка ти се засегне, макар да не мисля, че държи кой знае колко да ме види, обаче няма да дойда. Точка. Нямам желание за разправии.

— Прави каквото искаш, с теб няма смисъл да се говори. Съжалявам, че ще се съглася, но тя е права, когато казва, че имаш невъзможен характер.