Фабио Воло - Първите утринни лъчи

По средата на деня изпитах желание да се разходя и излязох в центъра да позяпам витрините. Търсех го сред хората, струваше ми се, че го виждам, усещах как ръцете му ме докосват в тълпата. Влязох в един магазин, за да си купя нещо, обладана от мисълта за него. Бях щастлива, докато вървях с елегантната торбичка с платнени дръжки в ръка. Повърхностна съм, знам, но ми харесва да бъда и такава. Когато се прибрах, си взех вана; Паоло щеше да се върне късно, така че приготвих вечерята, без да бързам.

Докато готвех, му изпратих съобщение: „Забавлявай се тази вечер, само без да прекаляваш. Липсваш ми. Целувка“. Непрестанно проверявах телефона, а той не ми отговаряше; пуснах му още едно съобщение: „Какво става с теб? Ще бъда сама вкъщи още час. Обади ми се, ако искаш“.

Часът отдавна беше отминал, Паоло се бе прибрал, а той така и не ми беше отговорил. Докато вечеряхме, си мислех за ергенската вечер и си представях как си разменя погледи и усмивки с други жени, както го беше правил с мен в Лондон. Кръвта нахлуваше в главата ми, Паоло ми говореше, но аз не го чувах, бях другаде.

— Смятам, че твоята работа направо те убива — подметна ми той по едно време.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, само дето напоследък си непрестанно разсеяна, изморена, почти не говориш. Беше по-добре, когато работеше по-малко… не печелеше толкова, но не беше така отнесена.

— Може би си прав.

— Разбира се, че съм прав.

Отидох в тоалетната и докато минавах през хола, си взех телефона — веднага видях, че няма съобщения. Опитвах се да отгатна защо не ми отговаряше: като се имаше предвид кое време беше, може би не смееше да ми изпрати съобщение. Написах му следното: „Сложих го на вибрация, ако желаеш, пиши ми. Липсваш ми“. След час все още не ми беше отговорил. И все пак, мислех си аз, преди да е седнал на масата за вечеря, преди да остави телефона в якето си, би трябвало да му е хвърлил един поглед. След като изчаках известно време, го прозвъних, за да видя дали телефонът му е изключен… може би в ресторанта нямаше обхват. Телефонът звънна. Отново ме обзе неконтролируема тревога.

— От цял час оправяш кухнята… Сега ли е моментът да бършеш пода? Не можеш ли да изчакаш жената да го направи утре? — подхвърли ми Паоло.

— Искам да го направя, при това сега — апострофирах го аз. — Ти продължавай да си гледаш телевизия, както обикновено, и не се занимавай с мен.

— Прави каквото щеш.

Когато подредих всичко, отидох в спалнята да пиша. Не преставах да държа телефона под око, беше станало почти полунощ. Рано или късно щеше да излезе от този ресторант и да погледне телефона си. Трябваше да ми напише нещо.

Изморил ли се е от мен? От нас? От играта ни?

Не мигнах, не се успокоих. Преди малко станах и отидох до тоалетната с телефона. Нямаше никакъв отговор.

Засипах го със съобщения.

1:48

„Още съм будна. Там ли си?“

Пак нищо.

Докато Паоло спи и ни разделя само една затворена врата, аз си правя еротични снимки, от тези, които му харесват. И му ги изпращам.

2:03

„Не ти ли се играе вече с мен?“

Продължавам да не получавам отговор, обаждам се отново. Телефонът звъни и го оставям да звъни дълго. Страхувам се, че Паоло може да ме чуе, но всъщност не рискувам нищо, защото той не ми вдига.

2:20

„Отговори ми по което и да е време. Притеснявам се.“

2:51

„Кажи ми, че си добре, стига ми едно «окей». Иначе не мога да заспя.“

3:03

„Направила ли съм нещо? Защо не ми отговаряш?“

В онази нощ тревогата и вълнението напълно замъгляваха ума ми, не бях на себе си. Заспах чак към пет и се събудих към осем. Веднага погледнах телефона си: нищо, никакъв признак на живот.

Превъртах всички възможности в ума си: „Снощи вече е спял, но ако е било така, вече щеше да е буден и да ми е отговорил“; „Снощи е стоял до много късно, бил е пиян, заспал е облечен и не си е погледнал телефона“; „Прибрал се е вкъщи с някоя, с която се е запознал на купона“; „Изгубил си е телефона“, „Откраднали са му го в ресторанта“…

Някъде към обед излязох да се поразходя и му се обадих отново. Този път след две-три позвънявания ми отговори неочаквано — толкова неочаквано, че ме хвана неподготвена.

— Ало?

Опитах се да запазя спокойствие и да не покажа вълнението си и гнева, породени от мълчанието му.

— Здравей, как си?

— Добре.

— Работата?

— Върви.

— А купонът как мина?

— Добре.

— Забавлявахте ли се?

— Да.

— Пихте ли много?

— Горе-долу… Аз не прекалих.