Фабио Воло: Първите утринни лъчи

Тая в себе си много съмнения. Страх ме е да не би животът ми да се окаже едно дълго недоразумение. Може би не съм жената, която вярвам, че съм.

Това бяха мислите, споходили ме тази сутрин, веднага щом се събудих, след като се опитах да си припомня всеки детайл от онова, което току-що бях сънувала: беше летен неделен следобед, носех тениска, която стигаше едва до над коленете ми, и простирах чаршафи на опасващ жилищната сграда балкон. Чувах от отсрещния апартамент потрепването на самобръсначка, която почуква по умивалника. Внезапно от вратата срещу мен излезе мъж и си запали цигара. Сресаните му назад коси бяха още мокри, носеше бял потник и панталони с цвят на лешник. Усмихна ми се и се поздравихме.

— Не забравяй, че тази вечер те очаквам на вечеря у дома.

Влязох вкъщи, за да избера роклята, която да облека.

Бях развълнувана, превъзбудена и щастлива. Когато застанах пред вратата му, той ме хвана за ръката и ме отведе вътре. Домът беше този, в който съм израснала.

— Едно време живеех тук, знаеш ли?

— Разбира се, че знам.

Огледах се наоколо и всичко беше точно такова, каквото бе в детството ми. Дори оранжевият часовник, закачен на стената. Той се приближи, обхвана лицето ми с ръце и вдъхна мириса на ямката на шията ми. Прониза ме тръпка. После, когато почти ме беше целунал по устните, иззвъня звънецът.

В този момент отворих очи: беше будилникът на Паоло. Знаех, че ще звънне още два пъти, на интервали от по десет минути.

Сънят беше още жив в мен: чувството за свобода, вълнението от уговорката ни, възбудата от срещата. Обърнах се, за да погледам спящия си съпруг, наблюдавах го няколко минути. В съня си изобщо не бях помислила за това, че съм омъжена и не мога да приема онази покана.

Отидох в банята, взех душ и продължавах да се чувствам жената от съня. В последно време един вътрешен глас ме обърква, подкопава увереността ми, прави ме несигурна и нерешителна; изпитаното от мен насън тази нощ никак не ми помага.

Днес следобед си спомних коя рокля носех в съня: купих я миналата година, но никога не съм я слагала, защото, като я пробвах отново вкъщи, не се харесах. След вечеря я извадих от гардероба и гледайки я, се запитах дали наистина причината е в роклята.

Доволна съм, когато намирам трудно къде да паркирам. Напоследък ми се случва често да водя дълги телефонни разговори от колата с Карла, за да не се кача веднага вкъщи. С нея винаги е било така, още от училище: няма нужда да обяснявам настроението си, стига и да чуе гласа ми, за да разбере всичко. После слизам от колата, вървя към дома си и се надявам той все още да не се е прибрал, за да получа някой и друг четвърт час самота, което ми се отразява така добре. Ако обаче знам, че вече се е върнал, вървя бавно. Щом вляза вкъщи, се старая да скрия неудовлетворението, което тая в себе си. Така, без да го осъзнавам, се научих да играя роля, да се преструвам и най-вече да имитирам. Имитирам представата за съпруга, която имам в главата си, имитирам своите влюбени и щастливи приятелки, имитирам самата себе си като омъжена жена в началото, каквато вече не съм способна да бъда. Правя всичко това, за да избегна той да съзре вътрешното ми безпокойство, прекалено многото тъга. Често, докато отварям вратата, ме е страх да не се прибера вкъщи без чувства към него.

Преди да вляза, винаги си поемам дълбоко дъх и надявам маска. Има дни, в които ми се струва, че разбира, когато се преструвам, но не казва нищо. От толкова преструвки понякога вече не знам дори каква е истината.