Фабио Воло: Първите утринни лъчи

Вечерта ми се искаше да си излея мъката пред някого. Разказах на Паоло какво ми се е случило. Нуждаех се от приятелски глас, нуждаех се да бъда разбрана и успокоена. Колко пъти съм го изслушвала, когато споделя своите проблеми в работата. Тази вечер беше мой ред. Паоло дори не ме остави да приключа.

— Какво се очаква да кажа?

И започна да ми разправя как е минал денят му, като сравняваше моите неприятности с неговите. Според него нямало от какво толкова да се оплаквам, моите проблеми били нищо в сравнение с онова, което трябвало да понася той.

Замълчах си. Искаше ми се поне веднъж да ме изслуша и да ми каже нещо мило. Щеше да ми бъде достатъчна и една мълчалива прегръдка. Наистина съм глупачка, щом все още ме боли от това. Той си е такъв и никога няма да се промени.

Тази сутрин Федерика пристигна изтощена в офиса. Разказа ми как е излязла с мъж, с когото била разговаряла по телефона дни наред, и как се е любила с него. Каза ми, че никога не е попадала на толкова издръжлив тип. Сексът започнал след вечеря и някъде към два часа помолила за почивка.

— Когато отидох в кухнята да си налея вода, се олюлявах. Бедрата ми все едно бяха откачени от ставите. Уплаших се.

Много се смяхме.

— Такъв като него не бива да бъде оставян да се разхожда спокойно наоколо. Трябва да го маркират по някакъв начин — със съответната значка, с лента на ръкава.

Винаги се смея на разказите за нейните авантюри и близките ни отношения несъмнено са едно от нещата, които ме карат да ходя на работа с желание.

Днес беше тежък ден, но работната среща мина добре. Справих се умело: проведох безупречно презентацията и подходих с лекота към непредвидените въпроси, които ми зададоха. За нас лансирането на този нов продукт е изключително важно и поради това шефът реши да инвестира щедро в неговата реклама. Доверихме се на нова агенция, която веднага показа голям професионализъм. Трябва да съм честна. Федерика ми помогна много. С нея вече сме настроени до такава степен на една вълна, че се разбираме само с поглед. Когато излязохме за кафе пауза, тя ме попита дали съм забелязала как ме гледа копирайтърът от агенцията.

При всички проблеми, които са ми се струпали на главата, и при цялото напрежение от презентацията последното, което можеше да ми хрумне, беше да обръщам внимание кой е седнал срещу мен…

Не е вярно. Спомням си прекрасно как ме гледаше той по време на срещата. Незнайно защо онази вечер излъгах дори самата себе си на страниците на дневника. Може би защото исках да продължа с лъжата, която изрекох пред Федерика:

— Не забелязах. А и не мисля, че ме е гледал по начина, за който намекваш ти… Просто бях седнала срещу него.

— Може да те бива като отговорник по маркетинга, но опре ли до такива неща, си направо… По-добре, току-виж спре да гледа теб и започне да гледа мен. Пък и тази вечер съм свободна! — И се засмя.

Отидох до тоалетната и нямаше как да не забележа до каква степен прическата ми изглеждаше зле. Срещата продължи и аз, повлияна от думите на Федерика, установих, че наистина ме поглежда често и дори ми се усмихва.

Беше хубав мъж с тъмна, леко прошарена по слепоочията коса и черни очи. Ризата, сакото и вратовръзката му бяха безупречни, без следа от гънки. Накрая си тръгна заедно със своите колеги и аз бях последната, е която си взе довиждане. Подаде ми ръка, като ме гледаше в очите, без да отклони погледа си и за миг. Това ме смути. Погледът му се запечата в мен за часове наред. За целия ден.

Вечерта, докато се прибирах към дома си с колата, си го припомних. Тогава осъзнах, че се усмихвам безпричинно. По онова време не бях свикнала да ме гледат така.

Знам, прекалено скъпи са, но ми харесват. А и освен това никога нищо не си купувам. Сега със сигурност за известно време няма да си купя нищо повече. На мига се влюбих, когато ги видях на витрината, мисълта ми непрестанно се връщаше към тях. Сутринта, докато чаках на светофара, забелязах момиче, което носеше подобни. Реших да си ги взема. След работа изтичах в магазина и ги купих. Щом се прибрах у дома, веднага си ги сложих. Залепнаха ми на краката. Отидох оттатък при Паоло да му се покажа и да го попитам дали му харесват. Най-напред ми припомни, че имам цял шкаф, пълен с обувки и ботуши, и че ще бъде по-добре, ако престана да пилея така пари. После добави, че са прекалено предизвикателни за мен. Следователно ще ги обувам, когато излизам без него.